Няма място за нуждаещите се: Босна не успява да приюти разселените през войната

На връх Великден 2010 година Анджелина Джоли посети в източния босненски град Рогатица и извърши чудо. В този период холивудската звезда обикаляше страната в своята неекранна роля на посланик на Агенцията на ООН за бежанци, ВКБООН. В импровизиран приют в бивша училищна сграда тя бива запозната с Лена Бабич, възрастна жена загубила дома си преди 18 години, по време на босненската война. Жените общували чрез преводач – Анджелина, говорила за децата си, Лена за дългото си чакане на нов дом.

„Не разбрах, че тя е известна актриса“, казва Лена, припомняйки си срещата им. „Имах чувството, че я познавам отдавна.“ Почерпили се с кафе и торта и тъй като било неделя, Великден, се чукнали с варени, ръчно боядисани яйца – православна традиция, с която се празнува чудото на Христовото възкресение.

Скоро запознанството на Лена с Анджелина щяло да донесе и допълнителна причина за празнуване. Отразяването на срещата им в медиите, подчертава тежките условия в приюта и води до предложенията за чуждестранна помощ. В рамките на две години Лена и нейните съседи биват настанени в нов, построен за целта жилищен блок – постижение, което в следвоенна Босна си е същинско чудо.

Около 8000 души, загубили домовете си в босненската война, все още чакат да им се случи и на тях такова чудо. Те са прекарали 25 години в окаяни условия в така наречените „колективни центрове“ – приюти от времето на войната, строени като временно решение, които обаче се превръщат в перманентни. Преди шест години европейските правителства обещават заем в рамките на 60 милиона евро за осигуряване на домове за тези хора, но все още почти никакви жилища не са построени.

Лена Бабич пази снимка от срещата си с Анджелина Джоли до телевизора в апартамента си

© Милена Митрович

Лена Бабич пази снимка от срещата си с Анджелина Джоли до телевизора в апартамента си

Миналата година политическата система, отговорна за този продължителен провал, беше въвлечена в хуманитарна криза – този път свързана с подслоняването на мигранти и бежанци, заседнали в босненската зима на път към Западна Европа. Босна не е изцяло отговорна за създалото се затруднено положение. Гражданските политики на Европейския съюз, прилагани от съседна Хърватия, носят голяма част от вината.

Реакцията на Босна обаче влошава положението. Както и при колективните центрове, предоставянето на подслон и чуждестранна помощ бива препънато от сложната политическа система, която поражда немърливост и размиване на въпросите за това кой носи отговорност. В разгара на кризата тази зима хиляди бежанци и мигранти бяха натъпкани в гъмжащ от болести лагер във Вучак, Северозападна Босна, докато местните лидери спориха относно релокацията им.

Политическата система на Босна е изградена по модела на Дейтънското споразумение, медиирано от САЩ и довело до прекратяване на конфликта. Но за дефицитите на системата, извадени на показ от безизходицата във Вучак, не може да бъде винено единствено споразумението.

„Целта на Дейтън беше да спре войната, а не да създаде функционираща държава“, казва Джеси Бартън-Хронесова, научен сътрудник и експерт по Балканите в Катедрата по Международно развитие към Оксфордския университет. „Босна можеше да бъде функционираща държава, ако имаше политическа воля, ако ключовите политици бяха решили да я превърнат във функционираща държава“.

От островните лагери на Гърция до стената по унгарската граница начинът, по който отделните държави реагират на мигранти и бежанци, говори толкова за тях, колкото и за Европейския съюз. В Босна европейската миграционна криза се сблъсква с липсата на държавност. Отношението й към хилядите чуждестранни граждани, които търсят място, където да създадат новия си дом, е обусловено от начина, по който се отнася към хилядите свои граждани, които чакат дом в продължение на 25 години.

Сретен Лазич, жител на колективен център в Зворник, почива в хола, който дели със семейството си

© Милена Митрович

Сретен Лазич, жител на колективен център в Зворник, почива в хола, който дели със семейството си

Последният тласък за намиране на дом на жителите на колективните центрове започва през 2013 г., с помощта на Банката за развитие на Съвета на Европа (БРСЕ), организация със седалище в Париж, първоначално основана с цел настаняване на бежанци след Втората световна война. Проектът на банката за Босна, наречен БРСЕ II, предвижда да се изразходват 104 милиона евро за нови социални жилища, които да заменят 121 от 158 колективни центрове, които все още се използват. Повече от половината от тези средства, или 60 милиона евро, бяха събрани от държавите-членки на БРСЕ – предимно държави от Европейския съюз – и бяха предложени чрез банката като безлихвен заем. Остатъкът трябваше да бъде набран от местните власти в Босна.

Проектът обаче е поне пет години назад с графика. Първоначалната дата на завършване, 2017 г., е променена на 2022 г. Досега само осем от 121 колективни центъра са затворени. Мениджърът на БРСЕ за страната, Карин Леп, каза пред Балканската мрежа за разследващи репортажи (БМРР), че банката не носи отговорност за изпълнението на проекта. „От босненските власти зависи да използват заетите им средства“, казва тя. „Нямаме механизъм за оказване на натиск върху държавата.“

Каквото и се случи по проекта, ще бъде твърде късно за Гроздан Цвиянович. Бившият войник почива миналия февруари, на 59 години. Той прекарва последните месеци от живота си в дървена барака в покрайнините на Зворник, град в източна Босна, сам, прикован на легло и с инконтиненция. Бараката е част от комплекс, наподобяващ казарма, построен, за да помещава работниците от близкия завод за алуминий. Реликва от епохата на Югославия, комплексът започва да се използва като колективен център след войната.

Съседите на Гроздан казаха пред БМРР, че лошите му психическо и физическо здраве, се влошават още по-бързо след смъртта на майка му. След като остава прикован на легло, бараката, в която живее, бива наводнена с плъхове, привлечени от остатъците от яденето му. Към края на живота си, Гроздан разчитал на съседите да го предпазят от вредителите. Милан Петрович, който живее в близка до неговата барака, описва как е видял един плъх да скача от леглото на Гроздан и да изтичва в другата стая. „На връщане плъхът се опита да ме подмине“, казва той пред БМРР. „Казах си“ о, не, не днес „и го убих на място.“

Жителите на колективния център до завода за алуминий в Зворник трябва да ползват потресаващи общи тоалетни

© Милена Митрович

Жителите на колективния център до завода за алуминий в Зворник трябва да ползват потресаващи общи тоалетни

Защо хората живеят и умират в приют от военно време, пълен с плъхове, 25 години след края на войната? Търсенето на отговори минава през сложната политическа система, изградена въз основа на Дейтънското споразумение. Системата изпълнява най-належащата цел на споразумението: да предостави на играчите в неубедителен трипосочен конфликт залог в мира. To прави това, като разделя Босна на две части (ентитети) с приблизително еднакъв размер – Република Сръбска, където сърбите са мнозинство, и Федерация Босна и Херцеговина, съставена предимно от бошняци и хървати. Тези две автономни общности съставляват междинно административно ниво на между централната и местната власт. Положението се усложнява допълнително от това, че Федерацията има две нива на местно самоуправление – кантони и общини, докато Република Сръбска има само едно ниво – общините.

На всички тези нива са възложени много от задълженията на самата държава, като например предоставянето на услуги като жилищно строителство и образование, като начин за съгласуване на исканията за широка автономия със споделяне на властта. На практика обаче това води до дублиране и дисфункция. Отговорностите на държавата са пренебрегнати и ресурсите й се пилеят, без никой да знае кого точно да обвини.

„Нещата изпадат между пукнатините в различните слоеве на управление“, заяви пред БМРР Борис Дивяк, основател на босненския клон на агенцията за борбата с корупцията, „Transparency International“. „И накрая всички се обвиняват един друг за неуспехите или липсата на прозрачност“.

Карин Лепп от БРСЕ заяви, че местните власти в Босна носят най-голяма отговорност за закриването на колективните центрове. Следващата по-важност отговорност бива на ниво ентитети, докато централното правителство има „ограничени правомощия“ при прилагането на БРСЕ II.

В Зворник кметът на града Зоран Стеванович призна, че общината е отговорна за закриването на колективния център до завода за алуминий. Той казва, че първоначално местните власти не се отнасят с приоритетност към центъра, тъй като биват затрупани от молби за намиране на жилища от разселени след войната хора. Те подават заявление за закупуване на нови апартаменти за жителите на центъра едва през 2011 г., но Стеванович казва, че длъжностните лица от съответните учреждения на равнище ентитети в Република Сръбска отнемат четири години, за да разгледат и отхвърлят молбата. „Искахме да разрешим въпроса възможно най-бързо, но загубихме ценно време“, каза той пред БМРР.

Администрацията на Република Сръбска не коментира относно конкретния случай с колективния център до завода за алуминий. Драган Стръбак обаче, най-високопоставеният служител на организацията, отговаряща за настаняването на разселените, заявява, че „изобщо няма проблем“ с прилагането БРСЕ II в Зворник. Той също така настоява, че проектът протича без проблем в общността. „Всичко протича по първоначалния график“, казва той пред БМРР.

Централният държавен служител, отговорен за прилагането на БРСЕ II, министърът на Босна за Правата на човека и бежанците, Семиха Боровац, не отговори на запитването на БМРР за интервю. Наместо това от министерството ни беше изпратено по имейл изявление, в което се казва, че проектът е бил забавен поради своята „сложност“ и това, че „общините променят молбите си“ за съдействие.

Ново поколение расте в колективни центрове, като този в Михатовичи

© Мирослав Иванов

Ново поколение расте в колективни центрове, като този в Михатовичи

Войната в Босна принуждава около 2,2 милиона души – или повече от половината от населението на страната – да напуснат домовете си. Когато конфликтът приключва през 1995 г., ВКБООН изчислява, че колективни центрове в цялата страна осигуряват подслон на близо 50 000 души. За останалите към момента 8000, помещавани в 158 обекта, не съществува алтернатива. Най-вече това са бедните, възрастните и немощните, а в някои случаи и по-младите, отгледани от тях. Те нямат приятели в политиката и за разлика от ветераните от конфликта, нямат и кой да лобира за тях. Страната им ги е предала.

„Всеки един въпрос в Босна в момента е политизиран и това също е въпрос на политически приоритети“, каза д-р Бартън-Хронесова от Катедрата по Международно развитие към Оксфордския университет. „Тези 8 000 души обаче няма да наклонят резултата на никои избори. Така че нека бъдем честни – на никой не му пука за тях.“

Босна се проваля на много фронтове. Тя не функционира като единна държава, тъй като политическата й система е запазила разделенията от времето на войната. След изборите през 2018 г. страната прекара повече от година в административна парализа, докато нейните лидери спорят за бъдещото правителство. Междувременно, най-способните граждани бягат в чужбина, в опит да се спасят от едно от най-високите нива на младежка безработица в света. Икономиката, обременена от корупция, се издържа от помощи, парични преводи и заеми.

В колективен център в село Михатовичи във Федерацията на Босна и Херцеговина млади семейства се тревожат как ще отгледат следващото поколение сред скръб и широко разпространение на наркомания. С население от около 500, центърът е най-големият в Босна. Обитателите му включват мнозина от обеднялата ромска общност, помещавани в разнебитени бунгала с белещи се фасади, покрити с трева и плесен.

„Да израстнеш тук е трудно“, казва Аднан Мекич, 25-годишен жител на центъра, позовавайки се на проблема с наркотиците. Той казва, че заслугата е изцяло на баща му, възрастен мъж с патерици, за това, че е успял да опази него и сестрите му от подобни „проблеми“. Сега той самият е млад баща и редовно пътува до Германия, за да работи като заварчик.

Войната в Босна изселва повече от половината население на страната от домовете им

© Милена Митрович

Войната в Босна изселва повече от половината население на страната от домовете им

Босна е длъжна да премести местните жители на колективния център в постоянни жилища, като част от ангажимента си към Дейтънското споразумение, което гарантира правото на разселените да се заврърнат по домовете си. Въпреки това неговото неизпълнение не може да бъде отнесено единствено към политическата система, изградена по него. Вина носят и поколения босненски политици.

Сенад Братич, бивш президент на Правителствения комитет на Република Сръбска за правата на бежанците, заяви, че БРСЕ II не е изпълнен, тъй като липсва политическа воля. „Средствата са налице, договорите са подписани, търговете са обявени“, казва той пред БМРР. „Но хората също трябва да имат желание да вършат работата.“

Макар и не по очевиден начин, корупцията също играе роля в неуспеха на разселването на колективните центрове; няма доказателства, че чуждестранните средства, отпуснати по проекта, са били похарчени неправомерно. Въпреки това Борис Дивяк от „Transparency International“ заяви, че нуждата на Босна от чуждестранно финансиране сама по себе си е симптом на ендемичното неправомерно усвояване на средства от други части на системата.

„Парите, които идват от международни органи, служат като субсидия за корупцията“, каза Дивяк. „Ако в Босна нямаше корупция, ако имаше прозрачност, парите от данъчни приходи и парични преводи биха били достатъчни, за да може машината да работи безпроблемно.“ Това важи за всеки сектор, казва той, включително и жилищния. „Имало е достатъчно пари до сега да бъдат затворени колективните центрове и на местно, и на национално ниво“, казва той.

Както Анджелина Джоли демонстрира, разселването на колективните центрове не е задължително особено скъпа задача. Новият дом на Лена в Рогатица е построен в рамките на две години, след като правителството на САЩ обещава да вложи 500 000 американски долара (453 000 евро) в него. Когато мимолетно посещение на холивудска звезда осъществява това, което босненските власти не могат да свършат с десетилетия, това служи като свидетелство не толкова за силата на знаменитостите, колкото за апатията на една следвоенна държава.

Много от жителите на колективни центрове са изгубили надежда, че някога ще бъдат настанени в собствени жилища

© Милена Митрович

Много от жителите на колективни центрове са изгубили надежда, че някога ще бъдат настанени в собствени жилища

През последната година в Босна отново има движение на десетки хиляди хора. Те са оставили зад гърба си войната и бедността в страни като Афганистан, Пакистан, Сирия и Ирак, в търсене на по-добър живот в Европейския съюз. Най-добрият маршрут за тях, минава през хърватската граница, но мнозина, които се опитват да я преминат, биват хванати от хърватската полиция и насилствено връщани в Босна. Тази сурова тактика, известна като „оттласкване“, наскоро докара Босна до ръба на първата си хуманитарна криза от войната насам.

От 50 000 бежанци и мигранти, за които се смята, че са влезли в Босна през изминалата година, около 8 000 засядат там в резултат на оттласкванията. В крайна сметка мнозина са принудени да спят по каменистите хребети в планината в близост до границата или в пренаселения лагер във Вучак, близо до северозападния град Бихач, в който липсват санитарни условия.

Лагерът е построен миналото лято от властите в Бихач на мястото на бившо сметище, заобиколено от минни полета и без достъп до чиста вода или електричество. Тъй като есента донесе дъжд и ниски температури, агенциите за хуманитарна помощ предупредиха, че мястото е станало твърде опасно за персонала им, както и за бежанците и мигрантите, за които те се грижат. В един момент през миналия октомври Вучак е дом на около 2500 души – повече от три пъти над капацитета му. Той също е завладян от епидемия от краста.

Редица международни хуманитарни и правозащитни агенции – от „Червения кръст“ до „Amnesty International“ – призоваваха местните власти да разтурят мястото и да преместят жителите му, докато Европейският съюз обеща средства за построяването на алтернативен лагер. На всички опити за намиране на друго място за живеене обаче се противопоставяха местните общности, нежелаещи да приемат бежанци и мигранти. И така лагерът остана отворен с месеци, докато зимните условия се влошаваха и предупрежденията продължаваха.

В интервю за БМРР от миналия ноември кметът на Бихач, Сухрет Фазлич разкритикува политиците в района, които блокираха опитите за преместване на лагера. Той също така разкритикува и босненските държавни власти, че делегират задачата да се справят с мигрантите и бежанците на общини, като неговата, която е близо до границата с Хърватия. Държавата, каза той пред БМРР, трябва да регистрира мигрантите, да ги настанява и да обработва техните молби. Но вместо това, продължава той, просто ги „изпраща в Бихач“.

В крайна сметка Вучак беше разтурен, когато съоръжение в столицата Сараево се съгласи да приеме жителите му.

Хората в колективните центрове не са отчаяно нуждаещи се, за разлика от бежанците и мигрантите. Жилищата им, колкото и да са неподходящи за пребиваване, са по-топли от палатките във Вучак. В голямата си част те имат достъп до течаща вода и електричество и не са в движение. Но историята за Вучак илюстрира това, което жителите на колективните центрове отдавна знаят – за да си осигуриш подслон в Босна са ти необходими повече от финансови средства, политическата система също трябва да е на твоя страна.

„Държат ни тук като добитък“, казва Жасмин Ризманович, пребиваващ в колективен център в предградието на Сараево, Храсница, във Федерация Босна и Херцеговина. „Тонове чуждестранна помощ бяха изпратени, за да ни помогнат, но не сме видяли никаква полза от тях.“

Семейството на Жасмин бяга от доминираната от сърбите източна Босна, когато той е на 12 години. Сега е на трийсет и отглежда свои деца в рушаща се, плесенясала сграда, в която живеят около 50 души. Снаха му, Амина Ризманович, казва, че често по семейството пълзят хлебарки, докато спят нощем.

Борислав Божич, бивш председател на Държавната комисия за правата на човека в Босна, заяви, че времето за справяне с проблема изтича. „Повечето хора в колективните центрове са възрастни, те няма да живеят до 150 годишна възраст“, казва той пред БМРР. „Този проблем трябва да бъде решен веднага, но не съм настроен особено оптимистично.“

Лена Бабич и нейните съседи в Рогатица се смятат за късметлии. Те ползваха общата тоалетна в колективния център, помещаван в сградата на старото училище. В новия си дом, наречен Вила Анджелина, на името на нейната благодетелка, апартаментите имат тоалетни, хладилници и перални.

„Щяхме да сме изгнили отдавна, ако не беше Анджелина“, казва Перса Радович, съседката на Лена, която също е към осемдесетте. Двете жени се събират всяка сутрин на по чаша кафе – вторият им общ ежедневен ритуал. Денят започва с първия им ритуал: почукване по стената, която разделя апартаментите им и слушане за потупване в отговор. „Когато чуя това“, казва Перса, „си мисля, че нещата са добре: Лена все още е жива!“

Тази статия, редактирана от Ниъл Арън, е изготвена в рамките на Балканската стипендия за отлични постижения в журналистиката, с подкрепата на Фондация ERSTE в сътрудничество с Балканската мрежа за разследващи репортажи.



Коментар на новината чрез Facebook