Кирил Николов-Дизела: Времето ще отсее хората, които отиват в планината само за снимка

Кирил Николов-Дизела: Времето ще отсее хората, които отиват в планината само за снимка

© facebook.com/Dislfanclub

Екстремният бегач Кирил Николов-Дизела се подготвя за поредното си вълнуващо предизвикателство. На 1 август той ще се насочи към българската част от международния туристически маршрут Е4, като ще стартира от Драгалевци с намерението за по-малко от два дни да стигне до Славянка. Николов разказа пред „Дневник“ какво го привлича към подобни приключения, както и какво мисли за засилващия се интерес на българите към планините.

Къде поставяте новото си предизвикателство в богатата картина на състезания и приключения, в които сте участвали?

– Отдавна си бях набелязал Е4 – още през 2017 г., но не виждах причината да го направя самоцелно. Две години след бягането на „Ком-Емине“ исках повече да се съсредоточа върху състезанията си. И сега му дойде моментът, вече имам глад да го направя. Сегашният рекорд е два дни, 22 часа и 44 минути на Боян Дочев. За себе си искам да проверя дали мога да го направя за под два дни. Моята цел не е просто да отида и да подобря дадено постижение, а по-скоро да видя на какво съм способен аз. Всъщност, това важи и за „Ком-Емине“ – никога не ми е била целта да подобря рекорда на Любомир Палакарчев. Аз не съм ултрабегач и това не ми е страстта. Харесвам повече по-кратките и по-технични бягания в планината.

Е4 си е предизвикателство за мен, защото минава през емблематични места и ще предизвикам себе си. Освен това ще ми е много добра подготовка за „Пирин ултра“, което ще ми е най-дългото състезание за годината (66 км). Дойде му времето на Е4 и отново ще съм с екипа си. За да се избяга за това време, за което искам, няма как без екип. Другото ще бъде нещо около времето на Боян. Когато имаш екип, не губиш време в това да мислиш за ядене, за възстановяване – всичко ти е готово, отиваш на мястото, презареждаш и продължаваш.

Също така Е4 минава през няколко планини, всяка от които със своите красоти и проблеми, и може да видим нещо интересно по трасето, за което впоследствие да обърнем внимание на хората.

Какви са предизвикателствата пред вас по този маршрут?

– Най-голямото е свързано с организацията. Целта да сляза под 48 часа означава, че почти не трябва да се спи. Независимо кога тръгна имам две нощи. Много мислех кога да започна – дали да е през деня или по-късно вечерта. Най-топлата част се очаква да е във Верила като по-ниска планина и след това участъкът между Пирин и Славянка, където е доста по-късо – няма и 20 км. Затова реших да тръгна по-късно вечерта на 1 август.

виж повече
виж повече
виж повече
виж повече
виж повече
виж повече

Другото предизвикателство е да видя как ще се справи тялото ми с това почти да не спя 48 часа. Една по-голяма почивка от около 2 часа съм предвидил някъде в Пирин, като мястото ще го преценим в течение на бягането. При такова натоварване не можеш просто да стигнеш някъде, да легнеш и да заспиш. Ти си уморен, но си много превъзбуден. Идеалният вариант е да легнеш и да заспиш, но тогава не можеш да спиш дълго, защото от адреналина се събуждаш. Този вариант ще търся – да спя един час и да продължа до края.

Какво коства на организма този стрес?

– В случая, колкото и смешно да звучи, е само 48 часа. Защото при „Ком-Емине“ са пет денонощия и е съвсем различно. За да няма сериозни последици, е важно да се възстановяваш добре. Невъзможно е да няма умора, но там е въпрос на психическа нагласа – знаеш, че ще е трудно и тежко. В моя случай не мисля, че ще има големи проблеми. Вероятно ще сваля няколко килограма, но те бързо се наваксват, защото повечето са течности.

Защо го правите?

– Правя го за самия себе си, да се предизвикам. Правя го, защото искам да се обърне повече внимание на този маршрут, защото за мен е много по-интересен от „Ком-Емине“, най-малкото минава през Рила и Пирин. Винаги ме е мотивирал личният пример за това как човек действа в планината. Много се надявам по пътя да видим някои неща, за да можем след това да отворим друга тема за разговор, която да е полезна за всички. Много е хубаво, че в последните години толкова много хора тръгнаха по планината – на някои места отиваш и се изненадваш колко много хора има, но виждаш как често има оставени лоши следи.

Кирил Николов-Дизела: Времето ще отсее хората, които отиват в планината само за снимка

© facebook.com/Dislfanclub

Преди две седмици ходих на Мальовица, като се качих през източния ръб. В момента, в който си подадох главата над ръба и видях морето от хора, бях наистина шокиран. Това не е задължително лошо, но аз не харесвам такива места, защото обикновено свързвам планината със спокойствие и уединение. Надолу имаше още много хора и си зададох въпроса дали има начин това да бъде регулирано. На Рилските езера преди десет години имаше една тясна пътека, а сега е широка като за два камиона.

Според мен, ако сега има хора, които ходят само заради снимката, това ще се промени с времето. Има хора, които искат да посетят Мусала, Вихрен, Мальовица… Има и такива, за които планинарство е начин на живот и те са в планината всяка седмица. В планината има норми на поведение, които не са писани и няма къде да прочетеш, но е необходимо време да се научат.

Добре организираните събития с голям екип и спонсори, които правите, понякога се посрещат с критика от част от хората. Как гледате на нея?

– Напоследък спрях да им обръщам внимание. Факт е, че след двата пъти на „Ком-Емине“ маршрутът стана много разпознаваем и много хора започнаха да правят целия преход. И колкото и да е нескромно, това стана и заради това, което ние направихме. Събитието, за да му се обърне внимание, то трябва да е такова. Няма как да застанеш на старт, да не кажеш на никого, да завършиш и пак да не кажеш на никого и накрая медиите да обърнат внимание. Естествено, понякога с доброто идва и лошото. За мен е много по-лесно, след като е популяризиран маршрутът, да се обърне внимание на проблемите му.

Харесва ми събитията, които правя, да бъдат организирани по този начин. Може би след време, когато спра да се занимавам професионално със спорт и реша, че много ми се ходи на планина, ще си сложа раничката, ще си отида и никой няма да разбере. Сега обаче нещата ги виждам по този начин. Хората много се радват да следят да гледат снимки, видеа, да има проследяване по време на бягането, но колко хора си дават реална оценка колко много работа стои зад цялото това нещо? И няма как да се свърши, ако нямаш партньор или спонсор. Тук идва парадоксът как хората хем харесват част от нещата, хем не харесват другата част. Но едното без другото не може.

Винаги ще се намери някой, който да конкретизира и обяснява как единият е комерсиален, а другият – истински. Но за мен е много интересно нещо друго – как хора, които правят подобни неща и си ги правят по техен начин или поне така обясняват само за да се бъдат „истински“, в един момент виждаш как започват да променят начина на изпълнение на предизвикателствата си. И като дръпнеш чертата накрая и като вземеш фактите, абсолютно всички, които правят подобни събития, започнаха да имат GPS проследяване, обясняват как нямат спонсори, но постоянно рекламират някакви продукти, обясняват как го правят сами, обаче имат екип и пейсъри. Обясняват, че го правят за себе си и в същото време дават изявления в медиите. И в това няма нищо лошо, но оттук се получава разлика около това какво се говори и какво всъщност се прави.

Аз разчитам на спонсорите си. Събития като Е4 ми помагат от финансова гледна точка, но не много. Предишните събития, които съм правил, са били по-скоро имиджови и са ми помагали да си намирам спонсори, но не и да изкарам пари. Международните състезания, в които участвам, имат награден фонд, но за да изкарваш нещо, трябва винаги да си първи, тъй като разликата в наградата за първия и втория е почти двойна. Доста голяма помощ ми оказва SkyMan, която организира състезанията, тъй като ми покрива част от разходите.

В колко състезания участвате годишно?

– Тази година ще са около десет състезанията в скайрънинга. Обикновено си набелязвам кои са важните за мен състезания за годината, след това виждам къде са дупките и слагам някои местни състезания по бягане и ориентиране.

Как се подготвяте за бяганията си?

– Подготовката е свързана с всекидневни бягания. В последните една-две години разбрах, че подготовката за скайрънинга, а дори и за класическите състезания по планинско бягане, е съвсем различна. Преди бягах изключително много и през зимата, докато тази година подготовката ми през зимата премина почти изцяло на ски с много малко бягане. Вероятно травмата, която получих миналата година, беше от това прекомерно желание да бягам всеки ден и в каквито и да е условия. А зимата условията са такива, че натоварването е различно заради замръзващия сняг. Освен това от есента работя с нов треньор – Димитър Димитров, който ми е по-скоро съветник за физическата подготовка. Много добре разбира алтернативното трениране и гъвкавостта, която е необходима при подобни натоварвания.

Забелязвате ли увеличен интерес към планинското бягане в България?

– В последните четири-пет години има вълна в бягането като цяло, но конкретно за планинското бягане все още няма достатъчно хора. Хората се плашат, след като участват веднъж, защото е доста трудно. Ние се стараем да работим за развитието на спорта. Това е третата година, в която има федерация по скайрънинг, но все още чакаме лиценз от министерството. Няма как да развиваме сериозна дейност без такава организация.

Участвали сте в много разнообразни състезания – от ориентиране, през скайрънинг до скоростно изкачване на Айфеловата кула. Кое от тях ви е впечатлило най-много?

– Не мога да фаворизирам никое състезание. Обичам да ходя на нови места. В Скандинавието например, където се провеждат състезания по ориентиране, отиваш в някоя гора, където човек не е стъпвал и си абсолютно сам със себе си. Попадайки на такова място, чувството е уникално. Уединението ми носи много голямо спокойствие в този суперзабързан свят. Там доста често намирам отговори на въпроси и проблеми, които ме вълнуват.



Коментар на новината чрез Facebook