Пеша през Хималаите с Левисън Уд

Пеша през Хималаите с Левисън Уд

© Издателство

Левисън Уд е английски изследовател и писател на пълно работно време. По време на десетгодишната си служба в Британската армия е водил експедиции до петте континента и е пътувал в над 70 страни. Като фотограф и журналист, той създава истории за хората и културите на отдалечени райони и зони на военни конфликти. За да помогне за осигуряването на достъп до развиващите се икономики, той работи с различни регионални и национални правителствени служби.

Пеша през Хималаите с Левисън Уд

© Издателство

Левисън Уд е защитник и участник в редица каузи свързани с опазването на дивите животни по света. Член е на Британското кралско географско дружество и на Международния клуб на изследователите.

Левисън Уд е роден в Стафордшир, Великобритания на 5 май, 1982 г. Завършва Университета в Нотингам, след което се записва в Британската армия. Автор на няколко книги описващи неговите пътешествия.

На български език вече излезе книгата му „Пеша през Хималаите“ от издателство „Вакон“. Ето и откъс от нея:

Пеша през Хималаите с Левисън Уд

© Издателство

Изглежда, времето лекува всичко. Или поне помага на човек да забрави лошите спомени. След като изтрезнях от вечерта в „Гордънс“ и идеята да измина пеша Хималаите се затвърди в ума ми, отново започнах да ровя в архивите на Британското кралско географско дружество в търсене на карти и маршрути. Прегледах също и дневниците на изследователи от миналото и настоящето. Проучих задълбочено планината, търсейки път през нея, и бързо осъзнах, че макар да беше възможно да завърша тази експедиция за по-кратко време, отколкото пътешествието по Нил, обхождането на Хималаите щеше да бъде най-голямото физическо и бюрократично предизвикателство в живота ми.

Първо, съществува спор за началото и края на Хималаите. Най-западната точка на планинската верига е Нанга Парбат в Пакистан, където от най-

северния завой на река Инд започва началото на пътя към обвитите със сняг върхове. Но е достатъчно човек да хвърли само един поглед на някоя карта или сателитно изображение, за да разбере, че белите водовъртежи и географските кривини започват от още по-далеч, на запад, където се сблъскват Каракорум, Памир и Хиндукуш, а огромно разместване на пластовете оформя границите на Афганистан, Китай и Таджикистан.

Положението не е по-различно и на изток, където, гледан отвисоко, гръбнакът на Азия сякаш се променя постоянно по протежението си -от тесен хребет до разперено ветрило с гигантски размери в Бутан -и се разстила из Източен Тибет, Индия и Бирма. Начинанието изглеждаше почти невъзможно. Нима човек можеше да се надява да обходи цялата планина и да го направи, както трябва?

В този момент осъзнах мащаба на тази задача и разбрах, че независимо от това какво се надявах да постигна, пътешествието ми трябваше да бъде фокусирано и с ограничени цели. Реших, че целта на експедицията няма да бъде изкачването на планини, нито подобряването на някакви рекорди, още по-малко пък опит да се обходи възможно най-голяма територия. Вместо това щях да използвам възможността да проуча долините и подножието на планината, населени с различни общности и племена, които наричаха Хималаите свой дом. Всичко това – докато ходя пеша. Обичах пътешествията заради срещите с хората, а ходенето пеша е единственият начин човек да изследва рядко населените райони и селата, скрити от популярните маршрути и шосета. Хилядолетия наред хората в тези райони са пътували по този начин и,изглежда, има обща връзка между пешеходците навсякъде. Физическите

трудности, опасностите и уязвимостта означават, че в крайна сметка навсякъде ще те приемат като човешко същество, а не като чужденец или още по-лошо, като турист. Без да забравям това, реших да пътувам по цялото протежение на планината от най-западния ѝ край в Афганистан – страна, която познавах добре, чак до главните ѝ артерии през страните, които в момента самонадеяно предявяваха претенции за собственост – Пакистан,

Индия, Непал, и да приключа пътешествието си в Тибет или Бутан, в зависимост от това кой от двата региона със скандална слава ще е готов да поеме риска да ме допусне на територията си.

На теория планът ми звучеше съвсем просто, подобно на всички добри идеи, но независимо от неясната цел, пътешествието вероятно щеше да бъде затруднено от огромни и най-разнообразни предизвикателства. Освен

първото ми посещение през 2001 г. и първите ми опити в планинарството с връх Мера през 2009 г. бях пътувал за кратко из Хималаите в Индия през 2004 г. като част от пътешествие по суша от Европа и бях предприел петмесечно пътуване на стоп, което приключи в подножието на планината в Химачал Прадеш. Там едва не замръзнах, след като прекарах няколко кошмарни часа в пещера, убеден, че ако студът не ме довърши, то вълците и мечките със сигурност ще го сторят. Предложеният от мен маршрут минаваше през същия регион и аз прекрасно знаех, че не ме чакаше нищо приятно.

Пеша през Хималаите с Левисън Уд

© Издателство

Бунтове в Афганистан, свлачища в Кашмир, маоисти в Непал, свирепи хищници из целия район, без да броим поройните мусонни дъждове, бесните кучета, бесните маймуни, бесните бюрократи и още безброй също толкова

ужасни начини човек да срещне края си: пиявици, скорпиони, хипотермия, змии, паяци, проказа, лайшманиоза, малария, тиф, височинна болест, лавини, дизентерия, лоши пътища, неработещи спирачки и ужасни шофьори.
Съветите за пътуване в интернет сайта на Министерството на външните работи и по въпросите на Британската общност също не вдъхваха особена увереност: „Външно министерство не съветва да се пътува в Афганистан“,“Външно министерство не съветва да се пътува по Каракорумската магистрала между Исламабад и Гилгит“, „Съществува голям риск от терористични актове, отвличания и междурелигиозни конфликти навсякъде в Пакистан“, „Външно министерство не съветва да се пътува до Джаму и Кашмир“ Аз исках да посетя всички изброени места. Колкото до Тибет, британското правителство ме уверяваше, че границата може да бъде затворена без предупреждение, а китайските власти при никакви обстоятелства няма да ме пуснат да обикалям района без официален придружител. Разделът за Бутан беше почти празен. Никой не знаеше нищо за Бутан.

Но на 25-ти април 2015 г. се случи немислимото и допълнително влоши ситуацията. Земетресение с магнитуд 7.8 удари самото сърце на Непал, уби и рани трийсет хиляди души и остави стотици хиляди хора да бедстват без дом. Бедствието имаше апокалиптични последици, особено като се има предвид, че в страната и без това цареше ужасяваща бедност.

В резултат на това всички хора, с които разговарях, споделяха мнението, че пътешествието пеша беше невъзможно и че почти със сигурност ще загина.

Хрумна ми, че може би този път всички тези хора, които бяха против пътуването, навярно имаха право.
Припомних си Нил – безкрайните дни по пътя, нахапан от комари, изяден от мухите цеце, спящ в пръстта край шосетата, преследван от кучета, плъхове и крокодили. Спомних си как казах, че никога повече няма да направя подобно нещо,веднъж ми стигаше. Всички спомени нахлуха в ума ми: самотата, болката от ежедневното ходене, пришките и мехурите, изолацията и горчивината от разправиите с досадни полицаи, страхът, че някоя нощ ще се събудя и ще видя над мен ухиленото лице на някой луд, стиснал мачете. Внезапно възможността да остана във Фулъм ми се стори далеч по-разумна.

Повече информация вижте тук.



Коментар на новината чрез Facebook