Когато пътуваш без резервации

Когато пътуваш без резервации

© Издателство „Киви“

През целият си живот аз бях независима жена“, така определя себе си журналистката и носител на „Пулицър“ Алис Стейнбах. „Сама взимах решения и правех избори, сама плащах сметките си и сама чистех снега пред къщата си. Но бях развила друга зависимост, да приемам себе си според мнението и очакванията на другите. А коя всъщност бях?“. В търсене на отговор на този въпрос и точно когато мисли, че нищо не може да се промени, Алис Стейнбах предприема необикновено пътешествие до някои от най-красивите места по света. По време на това вълнуващо пътуване из Европа животът й поднася различни изненади и неприятни емоции, но такъв е животът…

Алис Стейнбах, дългогодишен репортер и колумнист на вестник „Балтимор Сън“ (1981-1999 г.), родена и израснала в Балтимор, Мариленд, САЩ. След 1999 г. работи като журналист на свободна практика, преподавател по творческо писане в Принстънския университет и автор на книги за живота на съвременната жена. Тя е носител на наградата „Пулицър“ за 1985 г. в категория „Специални истории“. Алис Стейнбах умира на 78 години (13 март 2012 г.) в Балтимор.

Книгата й „Без резервации“ се издава на българския пазар от издателство „Киви“. Ето и откъс от нея.

Въведение

Пиша тези редове, докато седя в уютната си кухня в една зимна утрин, а старата ми котка дреме край мен върху топлия съскащ радиатор. Снощи в Балтимор вилня снежна буря и сега чувам как вечнозелените дървета пред прозореца ми пукат под тежестта на замръзналите си клони. Преди шест години, в един зимен ден като този седнах на същата маса и взех дръзкото решение да рискувам и временно да скъсам с досегашния си живот.
Тази сутрин отворих една кутия, чието съдържание ми напомни за последиците от това решение. Търся определен предмет, но ми е приятно да разгледам всичко.

Ето я сметката от кафе „Флориан“ във Венеция, където една сутрин пих капучино за 10 долара. Тук е и програмата на постановката „Много шум за нищо“, представена от оксфордски студенти. Под нея намирам билет от Музея на градинарството в Лондон и касовата бележка за чифт черни копринени обувки с десетсантиметрови токове, които купих в Милано и обух само веднъж. Менюто от една вечеря в Перуджа (град в Умбрия) пък ми напомня колко вкусен беше онзи телешки шницел с червена цикория.

Накрая, в малка кутия с надпис „Париж“ откривам онова, което търсех: картичка с изглед от „Александър III“, най-красивия мост в града. Изпратила съм я до самата себе си на 09.05.1993 г. с послание, което предвещава началото на голямо приключение:

Скъпа Алис,

Това е първото ми утро в Париж. Вървях пеша от хотела на левия бряг до Сена. Реката е сребриста; над нея студеното ранно слънце пронизва сивото небе и осветява старинните сгради покрай кея „Волтер“. Това е онзи Париж, който познавам от снимките на Атже и Картие-Бресон: град с несравнима красота и деликатни цветове – платинено, сребърно и сиво. Днес, от това прекрасно място, започва моето пътешествие.

Картичката е подписана: С обич, Алис.

Това е първата от многото подобни картички, които написах и изпратих на домашния си адрес, докато пътувах през следващите няколко месеца, или Годината на безразсъдството, както с любов наричах този период от живота си.
Предполагам, че повечето хора понякога имат желание да зарежат ежедневните си навици и отговорности и временно да променят живота си. Аз неведнъж бяха мечтала за същото нещо. В такива мигове копнеех за свободата да пътувам, където си поискам, необременена от графици, задължения и твърде много предварителни планове.

Мечтите ми обаче не издържаха сблъсъка с действителността. Все пак бях работеща самотна майка и животът ми се въртеше около отговорностите, които имах към двамата си синове и работата като репортер на вестник „Балтимор Сън“.

През 1993 г. обаче навлязох в нов етап от живота си, който ме накара да преосмисля целите си. Синовете ми бяха завършили колеж и започваха нов, самостоятелен живот; единият стана преводач в Япония, а другият записа магистратура по физика в Колорадо. Радвах се и се гордеех с тях. Най-голямото щастие за родителя е да види, че децата му се справят успешно в света на възрастните. Раздялата със синовете ми обаче ме направи уязвима по начин, който не разбирах. Запазихме силната връзка помежду си, но децата, които бях отгледала, вече не бяха до мен.

Затварям очи и си спомням една отдавна отминала лятна вечер. Синовете ми са толкова различни: единият лежи в леглото си, слуша бейзболен мач и тупа топка в стената; другият е в задния двор и монтира телескопа си под звездното мастилено небе. „Свещени мигове“, мисля си, когато си спомням онези времена. Без тези мигове домът ми бе тих и пуст.

В службата нещата вървяха постарому. Продължавах да интервюирам интересни хора и да списвам колонка. Бях изцяло отдадена на работата си; тя беше изпълнена с предизвикателства, някои от които почти непреодолими. Това не беше просто професия, а част от мен.

Информация за книгата ще намерите тук.



Коментар на новината чрез Facebook