Годината е 2020. Усеща се като 1981 г.

Точно по времето на онова честване на българската държава, проведено през 1981 г., са заложени историко-идеологически послания в разбирането за българската култура, които влияят на всички нас и до днес.

© Надежда Чипева, Капитал

Точно по времето на онова честване на българската държава, проведено през 1981 г., са заложени историко-идеологически послания в разбирането за българската култура, които влияят на всички нас и до днес.

Текстът е препечатан от „Свободна Европа“. Заглавието е на „Дневник“. Диана Иванова е журналист, изследовател, куратор. Съавтор и инициатор на редица проекти в областта на индивидуалната памет за близкото минало като „Аз живях социализма“, международния фестивал на спомените GOATMILK в Бела Речка. Изследва психическите последици от живота в тоталитарна среда и филмовите архиви на тайните служби. През последните години работи като групов терапевт в Германия.

Наскоро България сама се отказа да изпраща своя изложба в Лувъра. Но по-смущаващ от този факт е начинът, по който българската държава го оповести. Зад него прозират старите идеологически механизми на късния социализъм. Дали това е начало на културен изолационизъм или нов културен фронт?

В рамките само на седмица няколко публикации в медиите предизвикаха министъра на културата да откаже официално пред френската посланичка участието на България в планираната за лятото и есента на 2020 г. изложба с работно заглавие „Изкуство и култури в България от XVI до XVIII век“.

Нуждата от „благословия“

Отказът дойде след призив на професор от БАН и след отказана благословия от страна на Светия Синод. Основната причина – недоволство от факта, че български православни икони ще бъдат изложени в отдела за ислямско изкуство на френския музей, което ни представя на света като „европейска Турция“. Първоначално министърът реагира на обвиненията с думите „несериозно е“, но няколко дни по-късно отказа изложбата.

Няколко любопитни детайла около тази почти отшумяла история си струва да бъдат припомнени и анализирани.

Първите разговори за изложбата са започнали от 2016 година, а от 2018 година тече подготовка между различните институции. От 2004 година обаче Светият Синод има официална позиция, че предмети от църковни хранилища не се изнасят в чужбина, „освен по изключение за поклонения“. Как да си обясним защо тогава подобна изложба е била планирана, след като тя е била обречена на неуспех? Имало ли е изобщо диалог между институциите?

2020 г. Усеща се като 1981 г.

В становището на ст. н. с. д-р Христо Темелски, директор на Църковно-исторически и архивен институт (ЦИАИ), което доведе до отказа на Синода, се отправят още обвинения в непрофесионализъм към френската страна, неяснота около застраховките на експонатите и се припомня една случка от далечната 1981 година. Тогава по повод грандиозното честване на 1300 години от основаването на България има отново изложба в Лувъра, за която от църковния институт предоставят 11 ценни славянски ръкописа. След края на изложбата държавата в лицето на тогавашния Комитет за култура си присвоява експонатите – решава не да ги върне на църквата, а да ги предаде в новосъздадения Национален исторически музей. На църквата са й необходими години борба, докато си върне ръкописите.

Това споменаване на 1300-та годишнина не изглежда като случайно изпусната реплика. Защото точно по времето на онова честване на българската държава, проведено през 1981 г., са заложени историко-идеологически послания в разбирането за българската култура, които влияят на всички нас и до днес.

Изразът „културен фронт“

В изследването си „Културният фронт“ Иван Еленков подробно анализира честванията от 1981 г. и този етап на създаване на нов официален език и нови идеологически послания. Той го определя като „мобилизация и мистификация на дискурса по националната култура и преформулиране на комунистическата символика и митология в национален култ, артикулиран като отворен и включващ всичко ценно и достойно от хилядолетната българска културна традиция“.

Именно този парадокс на „единната национална социалистическа българска култура“ ще си остане трудното наследство до днес – части от близкото минало ще бъдат постоянно отричани и забравяни, а други части, предимно от древното минало, ще бъдат изведени в статут на „вечно и неизменно български“.

В книгата си „За някои основни въпроси на културния фронт“ (1979) проф. Александър Фол нарича българската култура „гигантска етнокултурна лаборатория“, в която са вложени заемки от „античния, от индуския, от иранския, от сибиро-алтайския, от средноазиатския, от малоазиатския, от византийско-арабския, от ренесансовия, от славянския свят“. Всички тези заемки обаче вече са станали „хомогенни“ върху славянско-българската си основа, казва той. От идеята за единната и хомогенна култура малко по-късно ще се роди идеята за „общия родов корен“ на 80-те години, която ще оправдае политическо насилие – насилствената смяна на имената на българските турци.

Идеята за „вечно български“ характер на културата

Но ако се върнем към екзалтирания език на юбилейното честване 1300 години България – мисленето, че има вечно български характеристики на българската култура, непроменени и неподвластни на времето и че тази култура е една, хомогенна и обща за всички нас, продължава да доминира разбирането за смисъла на културата днес. Дали именно това неосъзнато у повечето от нас мислене не задвижва автоматично подозрението към всякакви опити части от българската културна традиция да бъдат видени, измерени и изследвани в друг исторически контекст, например в този на доминиращата тогава традиция на исляма?

Но по-тревожното е друго – че както преди, по времето на комунизма, държавата може да си позволи да не върне експонати на църквата след изложба в Лувъра, така днес държавата може да откаже изложба пак там, без други обяснения и без търсене на диалог с различни културни институции, защото няма благословия от Светия синод.

Означава ли думата на църквата край на диалога? И какъв точно е новият културен фронт? Въпроси за сериозно мислене.



Коментар на новината чрез Facebook