Яра Бубнова, директор на Националната галерия: Музеите не са просто хранилища

Яра Бубнова

© Цветелина Белутова

Яра Бубнова

Кураторът Яра Бубнова беше назначена за директор на Националната галерия в края на ноември 2019 г. след проведен от Министерството на културата конкурс. От септември 2018 г. тя беше и временен директор на институцията, след като замени освободената от длъжността две години преди изтичане на мандата й Слава Иванова. За този период към Бубнова бяха отправени обвинения за конфликт на интереси заради паралелно изпълняване на длъжността директор на Института за съвременно изкуство и временен директор на Националната галерия.

Пред „Дневник“ Бубнова заяви, че решението на антикорупционната комисия (КПКОНПИ) гласи, че конфликт на интереси не е имало, а изпратеното до нея писмо от комисията е публикувано на сайта на Националната галерия. Противоречиви обществени реакции предизвика и пърформансът-коктейл „Вечеря – натюрморт“ след откриването на изложбата на живеещата във Франция българска художничка Ода Жон.

През изминалата 2019 г. Бубнова беше комисар на българското участие във Венецианското биенале с „Как живеем“ на Лазар Лютаков и Рада Букова. Така България се завърна на най-престижния форум за съвременно изкуство след 10-годишно прекъсване.

Родена през 1961 г. в Москва, Яра Бубнова завършва история на изкуството в Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“. От средата на 80-те години на миналия век живее в България, където в началото работи като куратор в Галерията за чуждестранно изкуство. След 1989 г. името на Бубнова неизменно е свързано със съвременното българско изкуство. Тя е комисар на българското участие в Истанбулското биенале за съвременно изкуство през 1992 г., а през годините работи с редица артисти като Недко Солаков, Иван Мудов, Мариела Гемишева, Красимир Терзиев, Лъчезар Бояджиев, Правдолюб Иванов, Стефан Николаев.

От какво се нуждае Националната галерия през XXI век?

– От много неща, защото тя все още доизживява 80-те години на XX век. Нуждае се от себеосъзнаването си като институция, която се занимава не само с опазване на културното наследство, но е ориентирана и към комуникирането на историята на изкуството, както и на съвременното изкуство. Нуждае от осъвременяване на материалната си база. Притежава множество произведения на чуждестранно изкуство, а няма специалисти, тъй като образованието у нас за съжаление от доста време не подготвя такива. Необходими са медиатори. Посещават ни например големи групи китайски туристи, които се нуждаят от обяснение на онова, което на нас ни изглежда очевидно. Но преди всичко Националната галерия се нуждае от смелост.

Доскоро бяхте временен директор на Националната галерия, сега сте постоянен. Пред какви предизвикателства се изправяте в началото на петгодишния си мандат?

– Когато си постоянен директор, можеш да планираш в по-мащабна времева рамка – нещо, което не можеш да си позволиш като временен директор. В това число – изложбени стратегии, експозиции, които се инициират от Националната галерия и не са задължително единствено от нейните фондове. Те биха могли да послужат както за припознаване на тази важна и стара институция, така и за разпознаване на процесите в съвременното българско изкуство. Съществува нужда от преосмисляне на историята на изкуството ни, в която от съвременната гледна точка има липси, пропуснати моменти – имена и тенденции.

Казахте, че като постоянен директор вече можете да начертаете дългосрочна стратегия за развитието на Националната галерия? Каква е тя?

– Първата й част е свързана с ревизирането на структурата на институцията. В момента Националната галерия има три колекции – национална, чуждестранна и приложна, но откакто те бяха събрани под една шапка, с тях не се работи достатъчно хомогенно. На второ място е преосмислянето на филиалите, които галерията притежава. Те са с много различен характер и част от тях са паметници на културата в много лошо състояние. В тази посока започнахме с къщата на Александър Божинов, която никога не е функционирала като музей, въпреки че е единствената сграда, завещана на Националната галерия именно с такава цел. Вече разполагаме с план за реставрацията ѝ. Във времето, в което живеем, филиалите не могат да разчитат изцяло на тематични експозиции, защото хората ги разучават твърде бързо. Основното е Националната галерия да е активен инициатор на изложбени и експозиционни проекти. Досега в повечето случаи сме изчаквали някой да се появи с предложение, а трябва да сме като всеки нормален музей днес – по-агресивни и по-активни, предлагайки онова, което е интересно и на нас.

Картина от изложбата Сърцевина на живеещата във Франция българска художничка Ода Жон.

© Юлия Лазарова

Картина от изложбата „Сърцевина“ на живеещата във Франция българска художничка Ода Жон.

Стана дума за филиалите на Националната галерия. Към един от тях – Музея на социалистическото изкуство, бяха отправени критики, че към експозицията не е даден достатъчно контекст, за да е в състояние публиката по-добре да осмисли произведенията…

– Първоначално се опитахме да превърнем музея по-скоро в експозиционна площадка за временни дейности. Но срещнахме много недоволство от посетителите, които очакват да видят цялостно представяне на социалистическото изкуство. Така че направихме нещо, което наричаме временно-постоянна експозиция – да се осмисля в контекста на самите произведения, в контекста на това какво представяме самите ние. Какво означава „социалистическо изкуство“? Кое му е социалистическото? Очаквам колегите да предложат текстове първо за някои отделни експонати, а след това да набележат тенденции, които могат да се проследят сред колекцията.

По какъв начин се отразява на Националната галерия финансирането чрез делегиран бюджет?

– С делегиран бюджет Националната галерия се чувства некомфортно, а отделно от това се смята за недостатъчно финансирана. Всичките ни партньори извън България се учудват, че според закона нямаме право да набираме средства чрез други източници – частни и корпоративни. Делегираният бюджет е предназначен за издръжка на институцията – работни заплати и огромния ни сграден фонд. Миналата година отправихме молба към Министерството на културата издръжката ни да бъде увеличена. Нашата площ е от почти 40 хил. кв. метра, а получаваме издръжка едва за 12 хил. кв. метра.

Големият дефект на делегирания бюджет е, че самата институция трябва да намери в него пари за дейности. Музеите не са просто хранилища. Те губят смисъла си на публични институции без активни дейности, които очевидно стават все по-скъпи. Няма музей по света, който да се издържа от посетителски такси, включително и Лувърът, който има по 10 млн. посетители годишно. Необходими са промени в законодателството за финансирането на Националната галерия.

Говорите за „активност“, а в изслушването си пред Министерството на културата по време на конкурса за директор на Националната галерия често употребявахте словосъчетанието „пасивен музей“. По какъв начин Националната галерия може да стане по-жив културен център?

– Вече споменах за нуждата от иницииране на изложби. Започнахме една серия от вътрешни събития, която наричам със старовремската дума „изследователски сказки“. Засега тя е само с участие на сътрудници на галерията. Колегите представят едни на други своите открития от фонда на галерията. Често не се знае с какво се занимава съседният отдел, а музеят е колективно дело. Иска ми се да правим екскурзии, в които специалисти да разказват в експозиционните зали защо едно произведение се намира там, какво означава, откъде идва.

Имаме нужда от каталог. Мисля, че такъв не е правен от 1974 г. Времената изискват той да е не само под формата на книжно тяло, но да присъства и в онлайн пространството. Трябва да си сътрудничим с творци от всички области на изкуството – поети, писатели, историци, защото ни липсва мултидисциплинарност при работата с нашите колекции. Добре работим с образователните програми за деца, но музеите, които познавам, разработват програми за всякакви възрастови групи. Обмисляме и серии от лекции, които биха привличали хора с различни интереси.

Също така мисля, че музеите в България трябва да имат много по-сериозно лоби спрямо законодателите и икономическата политика на страната.

Рада Букова (вляво), Вера Млечевска (втората вляво) и Лазар Лютаков (вдясно) на откриването на българския павилион на Венецианското биенале на 8 май 2019 г.

© Калин Серапионов

Рада Букова (вляво), Вера Млечевска (втората вляво) и Лазар Лютаков (вдясно) на откриването на българския павилион на Венецианското биенале на 8 май 2019 г.

Бихте ли коментирали проблема с фалшификатите на българския пазар, който стана особено актуален покрай изложбата „Модернизъм и авангард. Българската перспектива“ в галерия „Структура“ миналата година?

– Проблемът с фалшификатите е вечен. Още в Древен Рим са се фалшифицирали старогръцки произведения. Това, с което държавата трябва да се занимава, е да изолира случаите на харченето на държавни средства за фалшификати. Моето предложение е да се създаде национална лаборатория, която да се занимава с такъв вид изследвания. Тогава няма да се налага всеки отделен музей да участва в тези понякога доста сложни процедури. От друга страна, експертни конфликти винаги ще има. При работата на експерта неизменно има място за грешка, но възможността за включване на такива точки в наказателно-процесуалния кодекс, според които съзнателно направената експертиза се наказва като криминално деяние, ми се вижда изключително рискована, защото това ще доведе до отблъскването на много експерти. Производството на фалшификати е съвсем друго нещо – то влиза в рамките на закона, наказващ измамите. Там не виждам никакъв проблем.

Вече споменахте за необходимостта от по-обстойно изследване на колекцията на Националната галерия, както и за това, че държавните институции трябва изключително внимателно да проверяват какво купуват. В публикация в Портал „Култура“ от ноември 2019 г. Пламен В. Петров твърди, че е възможно портретът на княз Александър we Батенберг на немския художник Конрад Вилхелм Дилиц, купен в началото на 2019 г. от държавата чрез министъра на културата Боил Банов, да не е автентичен. А оригиналната картина вече да е в колекцията на Националната галерия и нейният автор да е полският художник Антони Пьотровски…

– Колегите в Националната галерия изследват портрета на Дилиц, който е част от нашата временна експозиция в Двореца. Дилиц най-вероятно идва в България през 1881 г., съдейки по намерените документи. Все още не сме извършили инвазивни изследвания – да свалим рамката, да вземем проби от живописния слой, но за момента твърдим, че оригиналът е портретът на Дилиц. Знаем какви други портрети е правил той – и във Виена, и в Берлин. Предполагаме по интериора, че портретът е рисуван в къщата на Дилиц, която се е намирала на ул. „Генерал Йосиф В. Гурко“ – на мястото, където днес е Министерството на вътрешните работи. Картината, за която се смята, че е на Пьотровски, не е подписана от него.

Считам покупката за много значително събитие. Мисля, че за първи път от години България на държавно равнище откупува произведение на изкуството, без да включвам в това число археологията. В Националната галерия имаме недостатъка да сме бавни и да не сме добри в шумната комуникация из социалните мрежи. Ще публикуваме нашите изследвания на сайта на Националната галерия, когато са готови.

Какво би могла да направи Националната галерия за съвременното българско изкуство?

– Този въпрос засяга цялата държавна инфраструктура, свързана с културата. До голяма степен остава отворен въпросът защо съвременното изкуство е маргинално. За това спомага между другото и липсата на специализирано образование. За съжаление трябва да отбележа, че през последните години Националната галерия почти не присъства в общите процеси. Купува се рядко поради липса на средства, а когато не купуваш дълго, трябва наново да се учиш как да го правиш. С колегите на всеки две седмици обсъждаме по какъв начин да попълним фондовете си благодарение на завещаните ни от починалата в Австралия г-жа Маргарита Занеф средства в размер на почти 1.8 млн. лв. За щастие вече разполагаме с изследването на Весела Ножарова – своеобразна хронология на българското изкуство за последните 30 години – което ни помага да осмислим липсите в колекцията.

Разбира се, не можем да купим всичко, което бихме искали, а може би и в обозримото бъдеще няма да имаме нужните средства редовно. Затова стратегията ни е в посока как купуваме изкуството, което липсва в нашата колекция, по начин, според който тя да може да се попълва редовно и нормално и по-нататък . Не искаме да работим с отделни имена, а да проследяваме художествения процес – това е и основната задача на всеки музей. Убедена съм, че когато Националната галерия се превърне в активен участник в проявите, свързани със съвременното изкуство, неговият статут, както и създателите му ще се изкачат в очите на обществото.

Инсталацията Как живее - българското участие на Венецианското биенале, обхвана няколко пространства и беше сбор от творбите на Лазар Лютаков и Рада Букова.

© Paolo Codeluppi

Инсталацията „Как живее“ – българското участие на Венецианското биенале, обхвана няколко пространства и беше сбор от творбите на Лазар Лютаков и Рада Букова.

Бихте ли коментирали участието на България във Венецианското биенале? Какво ще последва от него?

– За мен това беше събитието на десетилетието, защото Венецианското биенале е най-големият международен форум за съвременно изкуство, а не бяхме участвали в него като държава от 2011 г. При други подобни форуми – Сао Пауло, Лионското биенале, Московското, няма национално участие, а само индивидуални покани към автори. Единствено при Венецианското биенале държавата може да бъде активен участник във форум на съвременното изкуство. Вярвам, че положихме стабилна основа за всичко, което има да се случва впоследствие.

Положително е, че придобихме достатъчно опит и оттук нататък можем само да надграждаме. Получихме изключително важно знание, каквото досега отсъстваше. Мениджмънтът на експозиционни проекти се преподава на кураторите в различни висши учебни заведения в Европа и САЩ – как се бюджетира, как се комуникира. Наложи ни се да се учим в крачка. Имахме добър бюджет, отпуснат ни от държавата, и дори спестихме средства от него. Не изразходвахме всичките 500 хил. лв. и успяхме да изградим участието в една невероятно негативна среда в България.

Част от този негативизъм е неизбежен, когато става дума за конкурсен принцип. За мен обаче е голям знак, че в свое интервю след края на Венецианското биенале председателят на журито Стефани Розентал, която ръководи „Мартин-Гропиус-Бау“ в Берлин, в свое интервю спомена нас и Португалия като двете национални участия, които лично е предложила да бъдат наградени. Но не трябва да губим инерцията. Време е да поискаме от Министерството на културата да определи бюджета и журито за следващото участие на България в биеналето.

Според мен са необходими сериозни стъпки по посока привличането на частни средства към бюджетирането на този проект. Когато подготвяхме проектобюджета, без въобще да знаем кой ще спечели конкурса, се сблъскахме с хипотетичния проблем, че ако намерим допълнителни външни средства, със същата сума ще се намали бюджетът, отпуснат ни от държавата…

Какъв е резултатът, ако има такъв, от проверката за конфликт на интереси на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ), която започна, докато бяхте временен директор на Националната галерия?

– Научих резултата от проверката на 31 декември 2019 г. и решението е качено на сайта на Националната галерия. КПКОНПИ не установи конфликт на интереси. Цялата тази история говори за драматично разединение в пространството на художествения ни живот, както и за съществуването на хибридни войни – даже и в тази общност. Колкото до сферата на изкуството, призовавам – огледайте се. Това, което се визираше с тези атаки, е, естествено, животът на изкуството. Винаги е имало търкания между отделни групи от творци – няма и как да е иначе, това е професия на индивидуалисти.

Лично за мен от всичко това произтичат два резултата. Първо, разбира се, че бях притеснена. Обвиненията в публичното пространство са в състояние да блокират и действията, и мисленето. Например участие в изработването на стратегии за откупуване и презентация на произведения в Националната галерия. Продължавам да съм убедена, че цял живот съм работила с една далеч не толкова тясна, както се твърдеше, група автори, а с доста широка – в която влизат едни от най-добрите български художници. С много от тях израснахме заедно като професионалисти. Не бих искала да създавам проблеми нито на тях, нито на институцията, която днес оглавявам. Такива притеснения водят до автоцензура, което не е здравословно за никоя дейност.

В сферата на изкуството може би по-често от другите хората близко се познават, събират се, дружат, заедно са по работа и на почивки… Това е нормално – нарича се среда. И ако няма финансови и други доказани злоупотреби, всичко останало е клевета.



Коментар на новината чрез Facebook