"Умира българското село. И няма кой за него да заплаче…"

Все по-малко хора избират да живеят на село, сякаш ще нанесат огромна обида на егото си. 

Но все повече хора „бягат“ към селото, когато искат да си починат от забързаното и натоварено ежедневие. Но само за ден или два. 

***

СЕЛСКА ПАНИХИДА
 

Умира тихо българското село.
И няма кой за него да заплаче…
Там някъде зад билото изчезват
последните
орачи и сеячи.

А младите, доколкото ги има,
отчаяни, отлитат от гнездата –
висят по гари,
търсят хляб в чужбина,
по чуждите полета са аргати.

Тук къщите сами мълчат по залез,
коминът към земята е наклонен…
И хищни сенки нощем обикалят,
за да откраднат стока или спомен.

Умира тихо българското село.
И вместо школският звънец да бие,
камбанен звън обажда се несмело…
А ние?
Доколко живи сме и ние?

Какво че в хитър бизнес
ни е провървяло?
Какво че можем чак в Париж да идем?..

Умира тихо нашето начало.
А пък какъв е краят ни,
ще видим.

***

село

Авторът на стихотворението е Георги КОНСТАНТИНОВ. Той е роден на 20 декември 1943 г. в Плевен. Завършил е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на повече от 30 книги с поезия, сред които „Една усмивка ми е столица“ (1967), „Неграмотно сърце“ (1978), „Общителен самотник“ (1982), „Обичам те дотук“ (1992- 2003), „Дърво и птица“ (1999), „Вечерна дъга“ (2007), „Любовно разписание“ (2007-2008) и др.

Автор е и на книги за деца. Неговият роман „Туфо рижият пират“ е издаден и на френски, немски, руски, украински, казахски и полски.

Носител е на национални и международни награди за поезия. Почетен гражданин е на Плевен.

Председател на Българския П.Е.Н. – център и директор на сп. „Пламък“.

<!–->



Коментар на новината чрез Facebook