Теодор Ушев: Перкай с баданарката направо

Теодор Ушев

© Юлия Лазарова

Теодор Ушев

„Дневник“ препубликува от „Тоест“ интервюто на Марин Бодаков с Теодор Ушев:

Това интервю е с Тео Ушев, но ще започна с баща му. Миналата година в пловдивската галерия „Капана“ имаше изложба на знакови художници, посветена на духа на времето и възможността за нови изразни средства. Работата, която ме порази там, беше „Струг“ на Асен Ушев: самороден модернизъм, болезнен, прецизен Модернизъм, който направо стругова възприятието на зрителя. С два крака в своето време и с два крака извън него. И тогава си дадох сметка защо съм гледал с упоение, още веднъж и още веднъж, филмите на Теодор Асенов Ушев Tower Bawher (2005) и Gloria Victoria (2013).

През 2014 г. Канадският филмов институт посвети на творчеството на Тео книгата Dark Mirror: The Films of Theodore Ushev. Неслучаен избор на заглавие: „Тъмно огледало“. През 2017 г. Американската филмова академия номинира за „Оскар“ в категорията „Късометражна анимация“ неговия филм „Сляпата Вайша“, по разказа на Георги Господинов. Големият аниматор продължи сътрудничеството си с писателя в омнибуса „8 минути и 19 секунди“ (2018) и във „Физика на тъгата“ (2019).

Исках да говоря с Тео за духа на нашето време, защото вярвам в независимия му глас – неочакван, болезнен, прецизен, направо струговащ. И защото усещането за празник в навечерието на 24 май поне за мен може да дойде само от истината.

Антиинтелектуалната тенденция става все по-отчетлива и увеличава обхвата си. Какви според теб са спецификите на българския случай?

– Не мисля, че има антиинтелектуална тенденция, във всеки случай не преднамерена. Обилният поток от информация, който ни залива, разделя света на малки самодостатъчни общности, които си живеят доста хармонично. До момента, в който някоя от тях не реши да навлезе в пространството на другата. Медиите на тези общности са различни, дори социалните ни платформи са различни. Ако мислещата, анализираща общност се чувства заплашена от това, че не упражнява нужното влияние, то може би трябва да промени поведението си.

А простият отговор на въпроса ти е: интелектуалното говорене се уповава на търсене на логика, базирана на знание. А в момента на мода са усещането и чувствата – хората не искат да им се обяснява рационално, те предпочитат да прегърнат простото „аз си знам“. Затова и почвата за безумни конспиративни теории е толкова плодотворна днес у нас.

Изглежда, че напреженията вътре в лагера на „добрите“ (демонизирани като „умни и красиви“) са много по-остри, отколкото напрежението между „добрите“ и „лошите“. Как се стигна дотук?

– Честно да ти кажа, не следя семейните скандали, загубих диря кои са добрите и кои – лошите. Напомня ми на филма „Крамер срещу Крамер“.

Мисля, че ние сме като религиозни фанатици в поведението си спрямо хората, които имат нещастието да станат „публични личности“. Атаките често са просто ad hominem. Всеки човек бърка в живота си, прави грешки – понякога волно, понякога не. Ако сме ангели безгрешни, щяхме да сме на небето, не на земята. Или шахматисти – но дори шахматистите бъркат в ходовете.

Доминирането на индивидуалната правда не съществува – тя става важна само тогава, когато обществото я припознае като своя. В повечето случаи рационалният избор на по-малкото зло е за предпочитане пред утопията за „красивия нов свят“. И пак се връщаме на „производството на съгласие“. Съгласието по няколко жизненоважни теми за обществото ни е по-важно от това кой е десен, ляв, какви обувки носи и дали е веган.

През последните 40 години идеята за общност в страната ерозира. Тя се преобразува в по-примитивната „фамилна солидарност“. Прави ли ти впечатление как най-мощните престъпни кланове са базирани на фамилен принцип? Това е характерно за доисторическите общества. И е възможно само на места, където чувствата са по-силни от реда и закона. Това обрича държавата на вечен провал. Това е тоталната победа на Аза над Ние.

Ти си човек, който пренебрегва не само цензурата, но и автоцензурата. Кога твоята искреност и смелост се превръщат в изкуство?

– Аз правя изкуство заради усещането за игра. Не знам дали смелост е думата – може би просто неистовият инстинкт да измислям правилата на играта. Не ми е интересно да следвам принципи, наложени от друг. Да бъда харесван, продаван – това не е моята игра. Някой ще каже: „А, така е много лесно!“ Уверявам ви – не е. Изключително трудно е да започвам наново със следващ проект (мразя тази дума). Да убеждавам „меценати“, продуценти, че си струва да рискуват с нов стил, идея, форма.

Често идват при мен всякакви хора и казват например: „Видяхме това от теб, имаме предложение да направим тази история в същия стил.“ Всяка история идва с визията си. Просто разбрах, че по поръчка не мога да работя. Не съм мечка за цирка. Опитвам се да остана аматьор в радостта от създаването на всичко, въпреки факта, че живея 100% само от изкуството си. Но това създава отговорност – че дори най-безумната идея трябва да намери солидна реализация.

Миналото – и преди 10 ноември, и след него – е затрупано с плътен пласт лъжи и преправени биографии. Какви митологически вече личности и събития трябва да „разплетем“, за да стигнем до здраво място. И къде ти виждаш здравото място?

Ще ти кажа нещо, което сигурно ще скандализира мнозина. Надявам се, честно, никога да не намерим това здраво място. Разочарованието, което ни обзема понякога, е толкова разрушително, че често се питам – кому е нужно да разплита докрай миналото, личността? Демитологизацията на хора, личности, творци, епохи прави ли ни по-уверени, по-щастливи?

Да, за миналото трябва да се говори Но всеки човек държи скрит скелет в гардероба си. Ако харесвате даден творец, епоха, личност – не се задълбочавайте в познанията си за него. Това, което ще видите отдолу, със сигурност ще ви разочарова. Психиката на човека се крепи на кариатиди, колони, които му дават усещане за стабилност, увереност. Ако започнем една по една да ги събаряме, опасността да съборим и фронтона става съвсем реална.

България има едни от най-тъжните следтоталитарни съдби, защото спокойният анализ на историята (и личностите в нея), беше заменен от истерично крещене, нападки, обиди, отмъстителност. И този начин на общуване стана „норма“. Ето така цяло поколение израсна в липса на диалогичност, не умее да слуша.

Как се промени статутът на изкуството днес? Какво усещаш по границите на своята собствена артистична свобода? Различна ли е тя в Европа и Канада?

– Ето, пак за свободата. Всяка държава има изградени правила. Ето, в тези „извънредни“ времена, в които изкуството първо беше карантинирано, то си намери пролука да излезе, да манифестира, да ни дава усещане за живот. Тази култура, която влиза в домовете ни, е като вентилаторите за болните. Не ги лекува, но ги обдишва. Изкуството е това, което обдишва болния ни дух днес. Ако парковете и плажовете са заключени, то най-близко до съприкосновението с природата е усещането за досег със световната култура. И надявам се, изключителните творби, които гледаме днес даром, да заразят повсеместно дори и посредствените, локални култури, да ги накарат да преосмислят изначално посоката.

За какво ни предупредиха гениални според мен твои филми като Tower Bawher и Gloria Victoria?

– Тази трилогия от ненаративни филми се случи като тълкуване на историята. А който анализира историята, гледа в бъдещето. Те предупреждаваха за едно: ако не се учим от грешките на миналото, сме обречени да ги повтаряме в бъдещето. И трите филма завършват с деструкция, със саморазруха – на идеологиите, индустриите, човечеството. Първите 20 години на този век бяха неспирен възход към разрухата ни – съсипване на природата, бясно пътуване, зловеща консумация, заиграване с всички човеконенавистни, изолационистки идеологии. Искате затворени граници? Ето ви ги, заповядайте.

Този вирус дойде тъкмо навреме, да ни излекува от маниащината и скоростта, с която се самоунищожавахме. Това спряло време не е наказание. То е, за да се спрем и ние, да погледнем, попрочетем, послушаме. То е лечение на обществото ни, а не проклятие.

Дълги години вече нашето поколение нарича вежливо отвращението си от действителността ни „тъга“. Пропуснахме ли – от възпитание – възможности за промяна?

– Не мисля, че отвращението от действителността е тъга. Тъгата може да се търси и в неслучилото се близко минало. Доброто възпитание никога не е пропуск, то е задължително – пропуснахме да го направим cool.

Има едно много интересно възприятие за „доброто възпитание“ по нашите земи. От десетилетия българската литература, образование, култура налагат като признак на добро възпитание скромността. Има десетки мисли и лозунги по темата. Че възпитаният, интелигентен, талантлив човек трябва да е срамежлив, скромен. И това беше най-големият ми проблем в първите дни на емиграцията. А всъщност в Северна Америка, ако сте скромен, просто ви смятат за несигурен, неосъществен човек. Вежливият човек не е скромен – той винаги успява да каже, да заяви себе си, да покаже достойното си Аз, без да унижава другия. Няма по-голяма сила от самочувствието.

Ето това прословуто скромничене на знаещите и възпитаните изяде главата на интелигенцията в България. Поведението ни в тези години беше като на оплаквачки в църква – нахлузили забрадките, мърморещи под носа си, молещи за милостиня силните на деня, палещи свещички в храмовете на овластената посредственост. Много ми се иска в този момент, когато арогантността и суетата са интубирани – защото този „затвор“ е особено болезнен именно за случайно изплавалите на повърхността „инфлуенсъри“ – та, иска ми се интелигентните, четящи, слушащи хора в тази държава да вдигнат глава и ако може, да говорят по-високо, с ясен глас.

Кои са най-горчивите уроци от твоя безпрецедентен успех?

– Не съм сигурен в „успеха“ – за мен ли се отнася? Аз съм щастлив и удовлетворен от начина, по който се развива животът ми, и в това е личният ми успех. Много доброжелатели през годините ми предричаха катастрофална съдба. В този смисъл, да – ако за успех се смята това, че вместо да съм в лудницата или в затвора, или бездомен алкохолик, правя филми и рисувам, така е.

Урокът, главният урок е, че дори когато цял живот си се подготвял психологически за „излитането“, пак ти се завива свят. Образно казано. Суетата не прощава никому и приземяването на егото е висш пилотаж, за което, за съжаление, няма автопилот.

От какво и от кого можем да се научим да живеем в настоящето, с настоящето? За какво днес би искал да поговориш с баща си?

Купете

– От историята, от личния опит на хората около нас, преди нас. Искаше ми се да бях по-добър и признателен син, да бях прекарал повече време в разговори с баща си. В мислите си често говоря с него, обсъждаме ежедневието, изкуството, просто хората. Той имаше невероятно чувство за хумор, гледаше благо, говореше бавно – и изневиделица, с един коментар само, обобщаваше ситуацията като с едра четка, с баданарка. „Перкай с баданарката направо“ беше един от любимите ми негови лафове. Липсва ми този смях с него, това обобщаване на препатилия, мъдър човек, когото вече нищо не може да учуди, нито засегне, а само да развесели. Надявам се да ми прости отново, че за пореден път обсъждам политически въпроси.



Коментар на новината чрез Facebook