След комфорта

След комфорта

© Илия Ружин, Гьоте институт и „Кредо Бонум“

Владия Михайлова е куратор и културолог. От 2007 г. тя ръководи програмите за съвременно изкуство и млади автори в галерия „Васка Емануилова“, филиал на Софийска градска галерия. Има зад гърба си много самостоятелни проекти и изложби, а през 2017 и 2019 г. е артистичен директор на фестивала НОЩ/Пловдив.

На фона на публичните пререкания за участието ни във Венецианското биенале и отменената изложба в Лувъра, художественият живот в страната продължава да тече. А в малките изложби и събития се крие и смисълът, който после води до големите културни въпроси. И докато настоящето се оказа спорно, а миналото твърде травматично, в Гьоте институт и галерия „Кредо Бонум“ до първи март все още може да се види изложбата Арт Старт с единадесет млади автори, които да следим през тази година. Тя е ежегодна инициатива, в основата на която стоят кураторките Весела Ножарова и Стефка Цанева, като гост-куратор за 2020 г. е художникът и основател на галерията „Heerz Tooya“ във Велико Търново – Ларс Нордби.

Мотото на инициативата тази година е „Зона на комфорт“. Изправени пред задачата да мислят за зоните (си) на комфорт, художниците показват произведения, които без да ни стряскат, най-малкото не ни оставят комфортно да приплъзваме очи по линиите на четката. Всъщност живописните творби в изложбата са малко, за сметка на богатия изразен език на съвременната визуална култура – от кодирани изображения, до инсталации, скулптури, прожекции, фотографии и т.н.

Дали в това е бъдещето на визуалното изкуство в страната, е рано да се каже, едно обаче е ясно – самият начин на организация и представяне на изложбата показва, че много традиционни граници в изкуството вече са безвъзвратно преминати.

Не е важно къде живеят художниците (част от тях са завършили в България, други не са, а трети вече имат по няколко специализации извън страната), не е важно и през какви материали и опит са преминали, важна е идеята и остротата, с която гледат на света. По думите на Ларс Нордби, изложбите „откровено разкриват противоречия и уязвимата страна на ежедневния живот. Припомнят ни, че условията за възможностите не са даденост, а се постигат с борба или най-малкото са нещо, от което да бъдем запленени.“

Аз съм европейка на Весислава Желева

© Галя Йотова, Гьоте институт и „Кредо Бонум“

„Аз съм европейка“ на Весислава Желева

Ако имаме предвид заливащите ни вълни на консерватизъм, изложбата предлага умерена космополититност. В нея дилемите на съвременното общество, кризите и разликите в ценностите се промъкват в зоните на комфорт: като загубена памет за трудовите лагери по времето на комунизма във фотографиите на Красимира Буцева, като твърде тясно одеало, недостатъчно да се завием добре с избродиран надпис „Аз съм европейка“ на Весислава Желева, като скрита лична история в интервютата с драг кралици на Александра Ласкова /Драг кралица (drug queen) са мъже, понякога и жени, които се преобличат в дрехите на противоположния пол, като често това е свързано с тяхна публична артистична изява/, като умерен кич в инсталацията на Калас Либфрид, като незавършен „преход“ при Павел Найденов, и още … като твърда възглавница в работата на Алина Папазова, като отломки от градската среда, превърнати в скулптурни композиции от Виктория Стайкова и др. На пръв поглед малки детайли, които променят картината. Като в онази поговорка за камъчето, което обръща каруцата, така и зоните на комфорт се оказват не толкова лични и не толкова затворени от гледна точка на обществото и обстоятелтвата на времето тук и сега.

След комфорта

© Илия Ружин, Гьоте институт и „Кредо Бонум“

Затова и някак човек не може да изпита истинско спокойствие в убежището, направено от лъскави платове и изпълнено със звук на Ина Валентинова. То напомня на бежанска палатка, недостатъчно устойчива да укрепи спокойствието на нашето съществуване. Изглежда, че младите автори изначално се съмняват във възможния комфорт, не просто тук, а по условие в настоящето, чиито корени Райна Тенева търси още в 60-те при Вилем Флусер съмняващ се (още тогава) в западния подход на мислене.

Макар изложбата да е далеч от политическите послания, а целта й е да изведе нови имена на картата на изкуството в България, в историята на днешния ден тя неизменно заема позиция. Показва колко далече са нейните автори (и зрители) от участниците в Луковмарш и хората, бранещи остарелите граници на патриархалния и национален „комфорт“, както и колко крехки са буферните зони между двете. И докато си мисля, че ми се иска художниците да са още по-смели в своя дискомфорт, си давам сметка, колко време сме загубили да гледаме отстрани сякаш всичко случващо се в съвременния свят не ни засяга.

След комфорта

© Галя Йотова, Гьоте институт и „Кредо Бонум“



Коментар на новината чрез Facebook