Симон Варсано, фотограф: След кризата само държавни стимули ще върнат чуждестранните филмови продукции

Симон Варсано

© Велко Ангелов

Симон Варсано

  • Това, което се случи, идва от нас, от хората. Нещо сме сбъркали.
  • Усещането да гледаш на живо никога не може да бъде постигнато във виртуален спектакъл.
  • Финансовите стимули за чуждестранни продукции не биха засегнали нито данъкоплатците, нито субсидиите за българско кино

Фотографът Симон Варсано избягва публичността и предпочита да стои зад обектива на камерата си, но това не означава, че се крие. По този начин той разкрива под формата на снимки български и чужди артисти от ранга на Бен Кингсли и Рангел Вълчанов, Майкъл Кейн и Крикор Азарян. Тези срещи го вдъхновяват и обогатяват, а в личната му философия е залегнало да цени и да се радва на всеки момент.

Започва пътя си на професионален фотограф през 1978 г. в „Пирогов“ и в последните 30 г. е изключително активен в областта на киното и театъра. Наричат го „най-мълчаливият дисидент“. В началото на 1989 г. е преследван и прострелян от полицията заради надписи, които гласят „Тодор Берия Живков“, но за него тази история е минало и никога не се е опитвал да трупа дивиденти от нея. През 2018 г. тя е разказана във филма „Симон срещу страха (Случаят Варсано)“ на режисьора, драматург и писател Георги Тенев.

Дневник“ разговаря с фотографа за театъра и киното в условията на пандемията от коронавирус, за необходимостта от закон за финансови стимули за привличане на чуждестранни кинопродукции и за това какви кадри са се отпечатали в главата му през последните седмици.

От години сте фотограф в сферата на киното и театъра. По какъв начин се отразява пандемията от коронавирус върху тези две изкуства и професионалистите, които работят в тях?

– Много от нас сме хора на свободна практика и останахме без работа. Не сме само ние, но бяхме първи и съм сигурен, че киното и театърът последни ще могат да привлекат отново публика. Това ще е дълъг процес – хората да намерят смелост да се върнат към това, а то е изключително важно за нашия живот – духовното. Може и да греша, но мисля, че съм прав. И държавата е длъжна да помогне, защото това са хора, които обогатяват всеки един от нас. Без тях, без изкуството, без образованието ние сами си отиваме. Цялата ни държава си отива.

Но това, което се случи, идва от нас – от хората. Нещо сме сбъркали. Природата ни дава сигнали, а ние ги игнорираме непрекъснато, най-често от алчност. Но това е тема за дълъг разговор. Тъжна тема.

Ще остави ли COVID-19 отпечатък върху киното и театъра? Смятате ли, че те по някакъв начин ще се променят?

– Не знам дали ще има промени, но много обичам театъра и усещането да гледаш на живо никога не може да бъде постигнато в един виртуален спектакъл. Нито да присъстваш на концерт и после да го гледаш на монитора вкъщи. Ако гледам вкъщи представление, на което съм плакал, ще си кажа просто: „Това е добро представление.“ Усещането ще бъде съвсем различно и непълноценно. Миналата или по-миналата година със сина ми гледахме мюзикъла „Цар Лъв“ в Лондон и останахме с отворени усти. Беше прекрасно – и като танц, и като музика, и като изпълнение. Не можеш да почувстваш това пред екрана. Надявам се, че това никога няма да се промени. Театърът на живо съществува открай време. Киното и музиката отдавна влязоха в домовете ни, но се надявам, че живият контакт с театъра и концертите няма да се промени.

Според сайта IMDB от 2001 г. досега сте работили в повече от 60 кинопродукции като фотограф. Повечето от тях не са български. Какво привлича чуждестранните кинопродукции в България?

– Много неща. Първо, в България вече има изключително добре подготвени екипи – оператори, осветители, грим, каскадьори… Дълги години се обучавахме в чуждите продукции да работим добре и вече сме на много високо ниво. Когато работя в чужбина и се сблъсквам с други колеги от тази област, виждам колко сме добри наистина. Казвам го съвсем спокойно и с гордост.

Другото е, че самата ни страна е изключително комфортна за работа. За няколко часа можеш да снимаш на планина и после да отидеш на море. Така беше във филма The Way Back. Сутринта бяхме на Седемте рилски езера, а вечерта вече бяхме на залез на морето. За филмовите продукции това е изключително важно, защото по този начин се пестят много пари. Всеки снимачен ден струва страшно много. Екипите са достигали до 1000 и повече души в една продукция. Само един филм със среден бюджет между 5 млн. и 30 млн. е с екип от порядъка на 200-800 души.

А има ли нещо, с което България може да отблъсне чуждестранните продукции?

– В момента има отлив на чуждестранни кинопродукции в България. Нашите продуценти просто не могат да се конкурират с колегите си от съседните страни. Това се дължи на липсата на закон за финансови стимули за привличане на чужди кинопродукции. Почти всички страни на Балканите вече имат подобни стимули. Доколкото знам, 90% от държавите в Европейския съюз имат такива закони. През януари и февруари работих в Букурещ във филм на американски продуцент, който досега снимаше в България. Той избяга в Румъния и не можеш да го упрекнеш. Ние предлагаме чудесни условия: база, екипи, уникална природа. Но първото нещо, което гледат продуцентите, е този закон, защото чрез него пестят значителни средства.

Същината на този закон е следната. Чуждестранните продукции харчат известно количество средства в България – за един голям филм това са, да кажем, 20 млн. долара само за българския екип, български доставчици, услуги и т.н. След приключване на проекта част от тези пари, например 20%, им се връщат от държавата въз основа на финансови ревизии. Важно е да се подчертае, че българският данъкоплатец няма да бъде засегнат от този закон, а субсидиите за българското кино нямат нищо общо с това и няма да пострадат. В киното за кратък период от време се изсипват много пари. Става дума за един бизнес ход. Тези финансови стимули показаха, че работят много добре в другите страни. Доколкото знам, имаше работна група за това. Но всичко заглъхна, приспа се, засега няма резултат.

Защо е важно такъв закон да бъде приет възможно най-скоро?

– Ситуацията, в която се намираме, рано или късно ще свърши. Но отлив имаше още преди COVID-19 поради неконкурентноспособността на България спрямо съседните страни. Отново ще започне да се снима и ако този закон бъде приет, в България бързо ще започнат да идват чуждестранни кинопродукции. Важно е тези, от които зависи това, да реагират бързо, защото така могат да осигурят много работни места. Това е бизнес покана и тя няма да се отрази само на тези, които работят в киното, а и на много други, като туризма, транспорта и услугите. Не мога да разбера защо има такава незаинтересованост. Така България ще привлича чуждестранни филмови продукции.

Симон Варсано

© Велко Ангелов

Симон Варсано

Казвате, че фотографията за вас е начин на гледане…

– От дете наблюдавам какво се случва около мене. Обичам улиците на София – да обикалям и да наблюдавам хората. За съжаление ми прави впечатление, че все по-малко хора се радват на това, че денят е дошъл. Какво от това, че може да няма слънце и времето не е това, което искаш? Природата е такава, каквато е. А това, че всеки ден можем да виждаме тази планина, която във всеки миг си мени лицето? Не знам дали повечето хора го забелязват. Много обичам България и се радвам, че съм роден тук, на това парче земя. Дълбоко съм свързан с нея и вярвам в думите на Дънов, който казва, че моите корени са тук и ми дават сила.

Ще се радвам, ако тази болест отвори сетивата на хората и те започнат да ценят и да се радват на всеки божи ден. Ние сме тук за много кратко и трябва да посрещаме деня с усмивка, а не постоянно да се разминаваме. Понякога даже ми се случва да си махна очилата, за да не гледам намръщените физиономии, защото в главата ми има толкова хубави мисли. Хората са сърдити. А защо? И те не знаят. Защото нещо им се било случило. Всичко е преходно. Онзи ден тупах одеалото на балкона и ми паднаха очилата. Стана ми мъчно, но си казах, че така им е писано. Какво да направя?

А какво виждате от март насам?

– Няколко пъти излизах с колелото да обикалям из софийските улици и ми беше мъчно, че няма хора. Град без хора, без деца… Не бих искал това да се случи отново, но сигурно сами трябва да си помогнем. Това няма да стане, като се гледаме намръщено, а като бъдем по-внимателни и толерантни. А като обичаме природата и я пазим. Това, което видях, е тъга. Тъжно е, че хората остават на два метра един от друг. Че не можеш да видиш красивото лице на някое момиче, а само някакво парче плат. Само очите трудно могат да говорят в такива моменти. Придвижвам се само с колело и ми направи впечатление, че хората са все така забързани и адски арогантни. Дали след това, което се случи, те ще бъдат по-различни? Не, не мисля.



Коментар на новината чрез Facebook