#СамиЗаедно: Тайната градина

#СамиЗаедно: Тайната градина

© Албена Шкодрова

Пандемията от COVID-19 отмени тазгодишното издание на традиционния семинар по творческо писане, който фондация „Елизабет Костова“ организира вече повече от десетилетие в Созопол. Фондацията го замести с нов проект – инициативата #СамиЗаедно, в рамките на която покани писатели от пет континента да погледнат през прозорците на своите кабинети, буквално и метафорично, и да споделят литературното си въображение. Поредицата започна през март и ще завърши в края на май.

„Дневник“ препечатва някои от текстовете, написани от български автори в усамотението на домовете им. Снимката от всеки писателски прозорец служи като вход към предоставеното литературно произведение.

Намзестраат 72, масивен, висок портал от тъмно дърво води към безистен. Широк тунел със светлина в края. Никога няма да минеш през него, ако не знаеш за градината.

Но ето че стъпваш вътре и, ако денят е ослепителен, спираш за миг, очите ти да свикнат с полумрака. Правиш няколко крачки – покрай входа към апартаментите, подпорите за велосипеди, и после: металната порта. Опитваш дръжката и поддаде ли, ти остава само още една врата.

Важното е, че градината вече се вижда. Тя е отвъд зидовете – стени от червени тухли в човешки ръст, които сега едва забелязваш. В подножието на надигащите се отзад дървета и подлес те ти се струват незначителни, едва надвишаващи бордюр. Между тях тръгва тунел от зеленина, арките – неразличими под извивките на клоните. По мрежата му пълзят стъбла, тук-там разтворени в крехки, бледи цветове. Едва успяваш да му се наситиш, и свършва. Ето я последната му арка, ясно изрязана срещу светлината отвъд: като рамка, специално сложена да обрамчва гледката към Дървото.

Дървото се издига на хълм. Може би е трийсет метра високо. Или четиресет. Короната му е като избухнала в небосклона. Сигурна съм, че е портал между този и други светове. Не всички същества, които живеят в нея, са от нашия. Не мисля, че и всичките са видими. Много от тях познавам само по звуците, които издават.

Градината е част от градските паркове, но почти никой не знае, че тя съществува. Крият я. И тя се крие. Границите й стигат до вътрешните метални порти, които пунктуално са отключвани и заключвани според „работното време“, определено от общината. Но каква полза, ако не можеш да минеш през портала? Той понякога е отворен, понякога не – не можеш да предвидиш. Зависи от кривонравата вещица, дето живее под смокинята при входа (кой друг да живее под дърво, на което посред белгийската зима висят южни плодове?)

Но това е само външната обвивка на мистерията. Защото Тайната градина се укрива и сама. Ето например, ако минаваш по улицата под стръмния склон на парка, вратата ще е нищо и никаква дупка в един висок и безкраен зид. Можеше да е пукнатина в подпорна стена край магистрала. Дори да намериш отключено, не би и помислил да влезеш – всичко, което виждаш от там, е друга тухлена стена. Надясно – тъмни стълби, които водят в още една стена. Там можеш да се обърнеш, за да качиш следващото крило стъпала, само за да удариш в тухли отново. Едва на третото завъртане през лабиринта проумяваш къде си попаднал: в подножието на пра-гора, на едно от онези места, които вече не съществуват, където цветя, дървета, птици и насекоми жужат и пращят от 385 милиона години, оцелели в човешките драми на войни, карантини, размножаване, прехрана и творческа реализация.

Ако е сутрин, слънцето трябва първо да се издигне над покрива на старата университетска сграда в горния край на градината и чак тогава здрачът започва да се разпръсва. Косо падащите лъчи, с драмата на бавно движещи се прожектори, улавят във фокус една след друга, от горе надолу, хоризонтални равнини: етажите на короните на дърветата, протегналите се напряко лиани и най-долу разпънатите като чадъри цветове на равнеца. През април той стига до кръста ти, а между него, още едва видима, започва да покълва копривата. С напредването на май обаче тя започва да надрасва цветята и скоро ярката й, опасна зеленина се превръща в ниска гора. В сухото лято тя залинява и тогава настъпва тревата. През зимата всичките те изчезват и изведнъж растителността сляга до глезените ти. От бръшляновия килим, разстлан ниско над земята, няма-няма и изскачат косове.

Тук винаги е така: единият сезон вилнее в средата, другите, отдръпнали се към стените, го изчакват да се набеснее, за да дойде техен ред. Всъщност съм сигурна, че вратите към Тайната градина не само се заключват и отключват. Те зарастват. Заледяват се понякога. Наводняват се. Или, по свой избор, се разтварят и ти се разкриват.

Изкатериш ли хълма през пра-гората, забелязваш портал. И нова клопка: коридор между две стени вдясно води до стена. Коридор между две стени право пред теб свършва в масивна затворена порта. В този момент градината решава дали да те пропусне нататък. Ако реши да ти даде път, може да процеди светлина вдясно от портата. Не виждаш да има отвор, но ако си наблюдателен, може да се досетиш. Дали ще стигнеш до навитите пипала на папратите, които, като октопод в изчакване, се поклащат мъхести на вятъра в горната част от лабиринта, зависи и от теб.

Което ме подсеща за следващото нещо, което искам да ти кажа.

Освен за Тайната градина, с нейните мистериозни отношения с пространството и изкусителни начини да ти се покаже – защото има нещо изключително съблазнително в това нещо да се разкрие специално за теб, – искам да ти кажа и за Забранената градина, градината на Еден, Рая.

Имам предвид това: Раят не е място. Момент е.

Премисли го това.

Раят е момент.

Но не е ей така, един прозорец от време, например от 2:10 до 2:45 GMТ на 2 април 2020. Той е момент от частния ти календар. Нещо като рожден ден: ден за всички, само за теб рожден.

За разлика от рождения ти ден, обаче, Раят не настъпва от само себе си. Той не е част от социалния договор: днес е понеделник, утре е вторник. Това, че е станало 2 април и наближава два и десет, не ти гарантира нищо. Подобно на Тайната градина, и за разлика от рождения ти ден, „явяването“ на Рая зависи и от теб. За да го преживееш, трябва да положиш определен вид усилия.

Защото, много просто, Раят се случва някъде между теб и нещата наоколо.

Раят настъпва, когато някакви неща те наелектризират: например ромонът на вода, шумоленето на листа в прохладната утрин на ден, обещаващ безвремие; златистият прашец, който, осветен от слънцето, прави въздуха триизмерен; светлината на небето, отразена в ледени локви; ярките, плющящи на вятъра коприни на птичите гласове; мирисът на мед и цветя, на нагрято дърво, на топящи се след дълга зима снегове Или пък на дъхът на петрол, кафе, пулсът на басите в тон-колоните – каквото там ти действа.

Обстоятелствата, разбира се, не зависят много от теб: вратата към Рая донякъде се отваря от случайността. Ако сипе градушка, или вятър от осемдесет километра в час те е стиснал за гърлото, ако се сриват бомби в квартала или хора стенат наоколо, сигурно ще трябва да изчакаш. Подозирам, че за повечето хора раят се „явява“ в хубаво време – може би по-скоро през пролетта и лятото, отколкото в меланхоличен ноемврийски дъжд, и в период, в който не изпитват интензивно нещастие. Но, опитвам се да кажа, не е задължително всичко да е идеално. Най-различни ситуации могат да отключат момента. Важното е обстоятелствата да ти въздействат по някакъв смислен за теб начин.

Нещата да ти въздействат е критично важно, но в процеса ти не си някакъв пасивен потребител на екстаз. Не можеш да попаднеш в Рая безучастно. По някакъв начин трябва да си предразположен, да помогнеш на обстоятелствата да те отведат там, до онова екзалтиращо, за жалост краткотрайно чувство на върховно благоденствие. До Рая, който в крайна сметка е нещо като любовен акт между теб и живота.

Тук е моментът да те предупредя, че докато ти и обстоятелствата сюблимирате Рая, вие също се променяте.

Ако имаш някакви колебания, нямай! Преживееш ли Рая, все правиш нещо, което иначе нямаше да направиш. Например, започваш да дишаш по-дълбоко и прописваш поезия. Или пък си обхванат от необяснимо благоволение и вместо да плеснеш кучето зад врата, че се е изпикало на изтривалката, започваш да го галиш, сякаш нямаш нищо против.

И обстоятелствата се променят, след като заедно преживеете Рая. Ето, сега ти, малко безцеремонно казано, си част от обстоятелствата около мен. Понеже аз съм преживяла Рая, ти сега четеш тези редове. Дори да не взимаш думите ми съвсем насериозно, те ще те преследват и по някакъв, може би микроскопичен начин, ще са променили начина, по който виждаш света. А може пък онова куче, дето не го плеснах зад врата, ами го погалих, да е преживяло своя Рай: Рай, в който има място за напикана изтривалка и кучетата не гонят птиците? Кой знае. Ако не по-добър и благоуханен, светът все пак е станал поне малко различен.

Стана дума за птиците, защото напоследък често става дума за птиците. Защото пърхат навсякъде. Синигерчета цвърчат на масата на терасата, диви папагали пренесоха циганските си оркестри от дърветата на покривите, прелетни гъски вардят ламаринения навес на университетската сграда, патици се клатушкат през платното на улицата с малките си и автобусът – единствен останал превоз – спира да ги изчака.

Не само птиците, животните са навсякъде. Успокоени и надебеляли таралежи засядат в оградите между градините, бобри навлизат в реките на внезапно замлъкналите градове, лисици си поспиват в празните колички на затворените магазини.

По снимките, направени от прозорците на заточени в апартаменти и къщи хора, птици и животни си живеят в света навън необезпокоявани: разперили криле, чоплещи семенца от саксиите на первазите, обиращи трохите от кроасаните, оставени след затворническите (но охолни!) закуски по балконите. Кацат по хващащите паяжини коли, топлят се по нагорещения асфалт на празните пътища, усвояват територии.

Преди карантината бях виждала това само в тропическите градове: как природата си отвоюва обратно всяко пространство, оставено за пет минути без надзор от някой отхлабил бдителността си гражданин. Само да обърнеш гръб, лиани обвиват електропроводите, мъх се разпростира по циментовите площадки, попови лъжички се стрелкат в локвите по стъпалата и клонки надничат от всеки процеп и всяка забравена купчинка мръсотия, бързо разложила се в щедро гнездо тор за нов живот. Животът е като водата: залива всяка дупка. Никне навсякъде, където е възможно. Както казва Бил Брайсън, животът е „meant to be“, предопределен да бъде. Нито повече, нито по-малко. Само да му оставиш малко място. Само да му направиш място

Тежките репортажи със свидетелства как COVID-19 убива описват хора, които се давят в секрецията на собствените си дробове. Болестта изпълва алвеолите с течност, като че си нагълтал вода, и спира достъпа до кислород. Уж вдишваш, но не дишаш. Все едно някой ти говори, но изведнъж си престанал да разбираш смисъла на думите. Рефлекторното вдишване-издишване, с което си се еманципирал да живееш самостоятелен живот извън утробата, те напуска. За теб въздух вече няма. Няма и утроба, към която да се върнеш, и нищо друго няма след това.

В света, замрял пред сцената на тези конвулсии на невъзможното дишане, акциите на кислорода изведнъж се вдигнаха. Здравите си припомниха, че животът е свързан с движение на тялото и дълбоко, ритмично вдишване на свеж въздух. Хора, на които обикновено не би им и хрумнало да тичат или ходят из парка, закопняха за разходки. Намериха време. Спомнили си, че животът не е даденост, започнаха да го дишат с пълни гърди. А онези, които го бяха правили и преди, усетиха как в градовете със стихнали трафик и индустрии на консуматорското излишество се диша по-добре от всякога.

Като че отказаният на едните кислород се озова при другите. Жестока, непоискана размяна. Дали това не е красива и немилостиво символична жертва на болните за здравите? Ще позволим ли тя да е дадена напразно?

Льовен, 3 май 2020



Коментар на новината чрез Facebook