#СамиЗаедно: През прозореца

#СамиЗаедно: През прозореца

© Виргиния Захариева

Пандемията от COVID-19 отмени тазгодишното издание на традиционния семинар по творческо писане, който фондация „Елизабет Костова“ организира вече повече от десетилетие в Созопол. Фондацията го замести с нов проект – инициативата #СамиЗаедно, в рамките на която покани писатели от пет континента да погледнат през прозорците на своите кабинети, буквално и метафорично, и да споделят литературното си въображение. Поредицата започна през март и ще завърши в края на май.

„Дневник“ препечатва някои от текстовете, написани от български автори в усамотението на домовете им. Снимката от всеки писателски прозорец служи като вход към предоставеното литературно произведение.

01.04.2020, София, ул „Кръстьо Сарафов“ 14

11 ти ден карантина

Изведнъж стана тъмно.

Медиите изхрупаха времето ми.

– Гардеробът е черна дупка, в която висят кожи за външния свят.

– Пари се валят навсякъде. Безполезни.

– Ставам и лягам със същите дрехи.

– Да се облека, да изляза, да видя. Кого?

– Майка ми гледа ръцете си и ме пита: Защо остарях?

– С усилие събирам чаши из къщата.

– Досадно ми е да мажа лицето си с крем.

– Чета дневниците на Вирджиния Улф. „Вълните“ са не четими. Такава ярост да пише, да пише, да пиша

– Излизам в бъдеще време: Искам да изляза. Трябва да изляза

– Няма вчера. Отиде си.

– Няма дори преди малко. Няма утре.

– Никога не е имало бъдеще.

– Мислех си ако направя това и това, утре ще е така и така

– Co-Vid 19 отхапа завесата.

– Има безкрайно днес.

– Разля се като дебела жена. Падна върху ми и не мога да дишам.

– Стойте си у дома!!! Стойте си! Стой! Ой ой ой

– Подреждам, готвя. Страхувам се. Говоря с екрани.

– Не знам.

– Пре-подреждам.

– Чистя.

– Об-живявам дома. Добрите момичета правят това.

– Вън е за хора със пагони. За герои, които отиват. Смаляват се в тъмното. После ги гледам как наедряват, изпълват екрана и казват

– Да можех да им повярвам

– Я да посвиря на пиано.

– Не пречи да сляза да почистя снега.

– Взимам продуктите доставени пред вратата на двора. Виждам детето.

Направи` снежен човек.

Няма.

Защо?

Защото направихме онзи ден и той се стопи. Не искам да го гледам как се топи

– Другият в мен дебне. Крия се зад другия на другите

– Зад филми за артисти. Жан Мишел Баския. Полак. Реноар. Модилиани. Винаги драма.

– Гледам как правят изкуство

– Тези са мойта родина.

– Образи не ме оставят на мира.

– Някога ще съвпадна ли с мен?

Така, като бебето e любовта, в очите на майката, в усмивката й, във думите.

– Как може Пеги Гугенхайм да намери Полак, преди това друга жена, да го намери, да го обича

– Да бъдеш намерен.

– Да ме намери някой във пясъка.

– Да ме извади и да ме покаже.

– Колко е кратък живота, Боже мой, колко е кратък.

– Някой хърка във телефона, бори се за кислород

– Сънувам:

Изолирана съм в стая. На стената към съседната стая има малко прозорче затворено със кепенци отвътре. Приближавам се и виждам цепнатини, през които някой от другата стена може да наблюдава. Поглеждам. Оттам ме гледа огромно око Отварям кепенците рязко Малко, закръглено човече със светлосиво елече се мята в кош за пране. Екхарт Толе. Ах ти, гадино, излез да те видя! Коша не мърда. Сядам на стол до вратата, така че да не ме вижда ако се щръкне от коша. Страх ме е да изляза навън. Не мога да остана във стаята. Имам нужда от помощ. Някой да ме защити. Сещам се /как можах да забравя/, че мога да звънна на моя любим. Набирам номераи се събуждам.

– Наблюдател във изолация.

5G дебне навсякъде. С ваксините вкарват чипове. Валят конспирации.

– Спасявам се в сън. Във преяждане.

– Момента за хвърляне мина. Не ми се разделя със нищо.

– Стоя. Неподвижно. Сутрин и вечер. По час. Укрепвам стени за чудовищата.

– Правителството не иска артисти. Не иска свободни професии.

– Иска да плащаме данъци, осигуровки и ипотеки.

– Не ни дават и да работимОй ой ой

– 10 милиарда заем. Не за нас. Не за нас

– Все не си отговарях: Какво ще работя ако има война?

– Какво мога? Пъхам се ловко из думите. Преводач съм на чувства. Отглеждам метафори.

– Нежелана в утробата, призвана да ме роди. Нежелана, продължавам да измислям по-добри светове.

– Привечер само дочувам стария цигулар до хлебарницата

– Гладя маски.

– Хората тук не пеят по прозорци и по балкони. Сгъват се.

– Раздават ни камуфлажни наметки, с излиняла подплата от заек.

– Страхът изяжда главата, Фасбиндер, душата

– Какъв е смисъла?

– От телевизора питат:

– Какво ще правите, когато вирусът си отиде?

– От какво сте готова да се откажете?

– Какво ви се иска да промените?

– Кои са важните хора в живота ви?

– Чува се как оста на земята застъргва във кост

Духа вятър навън, любов моя, духа вятър, ръфа снега*

– Огънят пука.

– Буда, по-кръгъл от всякога ми подава коан:

Един човек взел голямо шише и сложил малко патенце вътре.

Давал зърна, давал, докато бутилката отесняла.

Как да извадим патенцето, без да го трепем и без да чупим бутилката?

Отговор:

Патенцето е вън.

* Цитат от стихотворението „Докато ме връхлиташ“ от книгата „Кадрил късно следобед“/1996/ на В.Захариева



Коментар на новината чрез Facebook