Къде е балансът при индивидуалните права в условията на COVID 19

Къде е балансът при индивидуалните права в условията на COVID 19

© Георги Кожухаров

„Дневник“ публикува текста на адвокат Мария Шаркова, специалист по медицинско право, с нейно разрешение. Заглавието и акцентите са на редакцията.

„Начинът, по който действаме при възникване на кризи в областта на здравеопазването – дали избираме да упражним властта си, дали да защитим уязвимите – рефлектира върху обществото, което се стремим да бъдем“

През 2015 г. пристигнах в университета Емори в Атланта малко след като там се бяха излекували двете медицински сестри от Далас, които бяха първите случаи на пациенти с Ебола, заразени на американска територия. „Пътят“ на заразата от Либерия до Далас беше доказателство за това, че властите винаги могат да се окажат изненадани от някой далечен невидим враг, какъвто днес се оказа COVID – 19.

Млад либериец каца на летището в Далас, но не съобщава, че е бил в контакт с пациент с Ебола докато е пребивавал в Либерия. Пет дни след пристигането си развива симптоми и е приет в Спешното отделение в болницата в Далас, откъдето е изписан за домашно лечение. Няколко дни по – късно е върнат с линейка обратно с тежки симптоми в същата болница, където е изолиран и лекуван до смъртта си.

Пътят на този пациент е пример за каскада от погрешни действия – от неправилната първоначална диагностика и подценяване на случая, през линейката, която е превозвала пациенти цели 48 часа след болния без да бъде дезинфекцирана, до контактите му с общо 55 съграждани, включително съученици на децата му и двете медицински сестри, за които стана дума в началото.

Представете си, че това се случва с пациент, носител на SARS-CoV-2. За разлика от новият коронавирус, пациентът с Ебола е заразен само при поява на симптоми, а когато те се появят, обикновено е толкова болен, че трудно би разпространил заболяването сред много хора и това е ограничило разпространението. Вероятно подобен път са извървяли множество заразоносители на SARS-CoV-2 с тази разлика, че се той се разпространява по въздушно – капков път, включително и по време на инкубационния период, като в чести случаи симптомите са леки и човекът продължава да работи, пътува, да разхожда кучето, да се среща с приятели и да посещава различни обществени места.

Вече е ясно, че врагът е опасен.

Съществуващите до този момент данни показват, че е необходимо предприемането на комплексни от мерки, които да ограничат разпространението на вируса и да осигурят във възможно най – голяма степен защитата на здравето и живота на гражданите. В същото време трябва да се държи сметка за последиците от тези мерки, заради изискването за пропорционалност и спазване на установените международни стандарти за защита на човешките права.

Епидемията от вариола в началото на XX век в САЩ е дала повод да се повдигне въпросът за баланса между правото на личен живот и общественото здраве. Още през 1905 г. Върховният съд на САЩ поставя конкретни стандарти, които властите следва да съблюдават, когато ограничават правото на личен живот и осъществяват някаква форма на принуда, за да защитят общественото здраве. С това решение се установява принципът на здравия разум (rule of reasonableness), който включва няколко основни компонента. Същият подход прилага и Европейският съд за правата на човека, когато установява допустима ли е намесата в правото на личен живот, гарантирано в чл. 8 от ЕКПЧОС: необходима ли е тя в едно демократично общество, каква цел преследва, пропорционална ли е намесата и установена ли е със закон.

Обществена необходимост: заплахата за живота и здравето на населението да е действителна, а не хипотетична, като се отчита степента на засягане (например леталитет, възможности и подготвеност на здравната система да отговори на заплахата и други).

В конкретния случай няма никакъв спор, че заплахата за живота и здравето на населението е пряка и непосредствена, като необходимостта от конкретни мерки следва да бъде обоснована чрез използването на достоверни данни. Например, при предлагането на конкретни мерки, свързани с ограничаване правото на придвижване, е необходимо да се анализират данни за начина на разпространение на вируса именно по този начин. Ако хората отиват до парка или на разходка в планината сами и без да се струпват на едно място води ли това до същия риск от разпространение на вируса в сравнение със струпването на много хора навън или използване на обществен транспорт?

Възможно ли е да се контролира ефективно събирането на много хора на едно място и дали например забраната на определено поведение няма да доведе до появата на нови модели, които водят до по – големи рискове (например вместо да тичам в парка, ще поканя гости вкъщи, където никой не може да забележи, че нарушавам дадена забрана).

При анализа на данните за разпространение на Ебола например се установява, че някои религиозни практики (особено погребални ритуали) водят до увеличаване разпространението на болестта, тъй като живите хора влизат в контакт с телесните течности на починалия, чрез които се пренася вируса. Чрез ограничения на тези ритуали се ограничава и разпространението на заболяването, т.е в известна степен се ограничава правото на изповядване на религия (единствено на конкретни ритуали), но както е казал съдът по делото Prince v. Massachusetts „правото да упражняваш религията си свободно не включва правото да поставяш обществото или детето си пред опасност от заразяване, разболяване или смърт“.

Използването на достоверни данни, с които се обосновават предприетите ограничителни мерки е важно и за изграждане на доверие

между гражданите и властта и спазването на ограниченията. Ето защо противоречивите сигнали и липсата на единодушие, които ежедневно се демонстрират от изпълнителната власт, са изключително вредни и рефлектират върху работата на професионалистите, ангажирани непосредствено с ограничаване на разпространението на вируса.

Пропорционалност на предприетите мерки: мерките трябва да съответстват на възникналата опасност, като винаги се препоръчва при наличие на няколко възможни мерки, с които да се постигне една и съща цел, да се използва тези с по-ниска степен на засягане на индивидуални права. Например при възможност за поставяне под карантина в домашни условия след преценка от епидемиолог или друг медицински специалист, е излишно карантинирането в лечебни заведения. Има достатъчно данни, че това може да доведе до претоварване на здравната система и повишаване на риска за персонала на лечебните заведения.

При контактните на Ебола пациенти например е отчетено обстоятелството, че не могат да заразяват преди поява на симптоми, което е позволило да се приложи друга мярка – ежедневно мониториране на симптомите от специалист, без да лицата да са подлагани на пълна изолация. При новия коронавирус това не е възможно поради начина на разпространение на вируса, което още веднъж подчертава важната роля на достоверната научна информация при взимане на конкретни мерки.

При анализ на принципа за пропорционалност задължително трябва да се анализира и правото на защита на здравната информация. Необходимостта от извършване на епидемиологични проучвания и откриване на контактни лица на заразоносителя налага той да споделя информация, включително данни за други хора, местопребиваване в определен период от време, пътувания, работа, контакти, а от друга страна – контактните хора следва да бъдат уведомени за обстоятелството, че са били изложени на риск от заразяване.

Изискването за пропорционалност не допуска използване на повече информация, отколкото е необходима, за да се постигнат поставените цели (идентифициране и карантиниране на потенциални заразоносители), както и не е допустимо използването й за други цели. Тук трябва да се вземе предвид евентуалното стигматизиране на отделни пациенти или определени групи от хора, каквото е констатирано в миналото спрямо хора от държави с разпространение на Ебола или азиатци при разпространението на SARS преди няколко години.

Тук представлява интерес поведението на властите към определени групи от населението, като единствено на основание етническа принадлежност се ограничава правото им на придвижване в по – голяма степен в сравнение с други групи от хора. Подобен казус е разгледан още през 1900 г. в Сан Франциско, когато е предприета карантина само на китайци, единствено заради предположението, че те разпространяват едрата шарка повече от други граждани, само защото са китайци.

Делото е известно като Ho v. Williamson, като съдът отменя карантината с мотива, че властите са действали „злонамерено и дискриминационно „. Подобни действия се забелязват в последните дни и спрямо отделни райони от страната, населявани предимно от роми, без да има достатъчно гаранции за прилагането на принципите, които са предмет на настоящия анализ.

Да не се нанася вреда: Мерките, насочени към опазване на общественото здраве не трябва да нанасят вреда върху конкретните индивиди или групи, спрямо които са предприети. Те не могат да бъдат подлагани на унизително или нечовешко отношение, да бъдат лишени от осигуряване на основни нужди като храна, облекло и други нормални условия за живот.

Освен това трябва да се вземе предвид положението на уязвими групи от населението и тяхната закрила – например да не се ограничава правото на достъп до медицинска помощ на болни хора с цел ограничаване разпространението на заразата, защото така може да се стигне до смърт не от, а заради COVID – 19. Например при забрана на плановите оперативни интервенции беше поставен въпросът за тези операции, които са планирани да бъдат извършени на пациенти с онкологични заболявания.

По дефиниция (съгласно действащия медицински стандарт по спешна медицина) те не представляват спешни интервенции, но забавянето им може да увреди пациента допълнително и да усложни заболяването. Спазването на тези условия изисква въвеждането на ясни и непротиворечиви правила за поведение, които не позволяват различни интерпретации и не поставят живота и здравето на отделни хора под предлог, че се защитава общото благо. Предприетите мерки не могат да лишат пациентите от правото на качествена и своевременна медицинска помощ и от правото на безопасно и сигурно лечение, установени в чл. 81, ал. 2, т. 1 и чл. 86, т. 10 от Закона за здравето.

Законоустановеност на мерките:
Освен необходими и пропорционални, всички предприети мерки трябва да се основават на закона и да осигуряват възможност за защита от произвол. Трябва да са налице достатъчно гаранции, че всеки гражданин ще има право на защита, ако смята, че засягането на правата му не съответства на приетите международни стандарти за защита на правата на човека. Липсата на конкретни механизми за контрол или невъзможността те да бъдат упражнени на практика, създава благоприятна среда за разпространение на произвол, маскиран зад загрижеността за здравето на обществото.

Тук е важно да се отбележи практика на ЕСПЧ по делото X v. UK, в което недвусмислено се посочва, че „щом едно задържане е произволно, то никога не може да се приеме за законно „. Изолацията и карантината представляват именно форма на лишаване от свобода с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести на основание чл. 5 буква „е“ от ЕКПЧОС, като следва да се предостави възможност на всеки гражданин да обжалва налагането на тези ограничения.

В България редът за изолация е уреден в чл. 61 от Закона за здравето,

в който е предвидена изолация на заразоносители и болни от изрично посочени заразни болести. В ал. 2 се дава право на Министъра на здравеопазването да разпореди задължителна изолация на болни, на заразоносители, на контактни лица и на лица, които са влезли на територията на страната от други държави когато съществува заплаха за здравето на гражданите от болести извън изрично изброените.

Актът, с който изолацията се налага на конкретно лице е посочен в ал. 3 и това е заповед на ръководителя на съответното лечебно заведение по предложение на лекуващия лекар или на лекаря, насочил пациента за хоспитализация . Заповедта подлежи на незабавно изпълнение и нейното обжалване по реда на АПК не спира изпълнението й (което е напълно логично).

Тук трябва да се посочат няколко недостатъци на тази процедура.

Първо, в условията на пандемия и ограничени ресурси, издаването и връчването на тези заповеди е силно затруднено. Ето защо би могъл да се предвиди ред, който едновременно да улесни прилагането на чл. 61, ал. 3 без обаче да създава предпоставки за нарушаване на индивидуални права.

От друга страна в момента в административните съдилища не се разглеждат производства по гл. X (уреждаща оспорването на индивидуални административни актове по съдебен ред) и гл. XV (защита срещу незаконосъобразни действия или бездействия на администрацията). Това означава, че дори да се обжалва заповедта за налагане на изолация или, ако липсва такава, да се търси защита срещу незаконосъобразни фактически действия на администрацията, жалбите ще бъдат разгледани много след като изтече срокът на изолацията.

Непосредствената заплаха от засягане на живота и здравето на всеки от нас изисква солидарност към уязвимите, търпение към ограниченията и доверие във властта. Всичко това обаче се постига с разумни, пропорционални и непротиворечиви действия, основани на достоверни данни и при наличие на гаранции за спазване на баланса между общото благо и правата на всеки индивид. В условията на тежка пандемия това е повече от необходимо, за да се заслужи търсеното доверие и мерките да се налагат чрез силата на убеждението, а не чрез прилагане излишна репресия.

[1] Lawrence O. Gostin (един от най-изявените американски специалисти по право на общественото здраве).



Коментар на новината чрез Facebook